Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 31

Тъй като Кадилак искаше да остане в Херън Пул, Клиъруотър знаеше, че трябва да се върне в Ни-Исан сама. Всъщност тя нямаше никакъв избор по въпроса. Когато при новината за тяхната раздяла беше прибягнала до сълзи, генералният консул побърза да я утеши — увери я, че е получил гаранции от Яма-Шита, че ще й се осигурят всякакви удобства и ще бъде върната при него жива и здрава.

Клиъруотър знаеше, че няма време за губене. Помоли да й се разреши да вземе малък знак за неговата обич със себе си. Нещо, което да може да милва през часовете, дните и седмиците, когато ще бъдат разделени. Една малка лакирана кутия може би, украсена с образи по неин избор? И отново го фиксира с онзи свой поглед — толкова умоляващ, толкова страстен, толкова изпълнен с обещание…

То-Шиба не можеше да откаже. Тези очи, ах! Те бяха трепкащи скъпоценни камъни. В един момент бяха смарагди с остри ръбове, изпълнени със син огън, в следващия тихи лазурни езера. Ако беше камък, той би се хвърлил с готовност в техните загадъчни дълбини. Накане То-Шиба беше забравил броя на жените, на чиито сексуални услуги се беше радвал, но никоя не беше задоволявала физическите му желания и най-съкровените му фантазии по начина, по който го правеше това дълго куче. Тя беше, казано направо, най-умелият терапевт, когото беше имал щастието да срещне. Беше не просто хубава — цялото й същество излъчваше загадъчна, вибрираща сексуалност. Тя беше въплъщение на чувствено желание. И То-Шиба беше толкова увлечен по нея, че беше готов да направи всичко, което тя поиска.

В границите на разумното, разбира се.

Истината беше нещо различно. Генералният консул несъмнено беше прониквал в тялото на Клиъруотър, но всеки път, когато го правеше, тя проникваше в ума му и налагаше волята си върху трескавите образи в него. Най-необузданите фантазии на То-Шиба приемаха физическа форма, когато тя станеше каквато я желаеше той: нежна и покорна в един момент, очарователна и изпиваща го в следващия. Зрение, звук, допир, мирис — всяко усещане беше усилено и след това оформено да съответства на най-дълбоките му нужди. Оръжието му, съразмерно по природа, беше уголемено от очите на ума му до страхотно копие от слонова кост, което той забиваше със силата и енергията на жребец и издръжливостта на катър. Времето преставаше да съществува, така че когато идваше кулминационната точка, тя изпълваше всяка фибра на съществото му, трансформираше се във вълни на огромно удоволствие и умът и тялото му плуваха в тях във вечно блаженство.