Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 25

Предачите и тъкачите станали по-богати и още по-силни. Всеки, който се съпротивявал, бил прикован и разпнат. Управниците търсели тяхната благосклонност; правителства се съгласявали или падали.

Било неизбежно децата, родени във века на тъмната светлина, да отхвърлят моралните и духовни традиции на миналото. Колкото до бъдещето, то не съществувало. Всички живеели в прелестен свят, който предлагал моментно удовлетворение и в който времето било вечен дар. Хората се превърнали в призраци, ставащи посред нощ да скитат по улиците; събирали се с хиляди, когато се предлагала нова сензация.

Болката и удоволствието имали малко значение. Наблъскани един до друг в пищни храмове на бляновете, хората се олюлявали като речна тръстика във вълната на звука, прекланяли се с вдигнати ръце и очи, създадени от светлината. Всички били във властта на тъкачите и дрехите им отразявали състоянието им. Телата им били завързани и оковани, всички носели халки на ушите и носовете си, в ръцете им били забодени игли. Косите им стърчали като бодли на побъркани морски свинчета, лицата им били като на изрисувани в цветовете на дъгата мюти. В този лишен от смисъл свят стилът бил всичко. Били като наперени пауни; показността била единствената им грижа, ексцентричността — крайна цел.

Освободени от ограниченията, наслоени от морала и църковните закони, мъжете и жените станали жертва на престъпни елементи, които, отдадени на най-ниски инстинкти, ги натъпкали в блатото на безнравствеността и покварата. Терор царувал в градовете, страхливци нападали слабите и беззащитните, армиите губели желание да се бият, правителствата се превръщали в безсмислени институции, кралете и министрите били публично подигравани и презирани от журналистите, търговците и най-долните негодници.

Амерацу-Омиками, великият небесен дух, се поболяла от злото в света и хвърлила слънцето в морето, и то избухнало с мощен рев и запалило океаните. Всички били поразени от ужас. Вълните засъскали и кипнали като разтопено злато. Гонени от вихрушка с гласа на хиляди бури, те се издигнали високо във въздуха, забили ноктите на горящите си пръсти в облаците, после паднали на брега, като поглъщали всичко по пътя си. Никой не бил пощаден — дори онези, които избягали на свещената планина Фуджи.

Само хората на корабите оцелели, скрити зад железните стени на плаващите си села между снежните планини отвъд Южните морета. Те видели огъня в небето, но пламъците не ги достигнали, защото Амерацу, която желаела да ги запази, повикала студени бели ветрове да издухат топлината от вълните. Защото те били избрани. В техните души тлеела искрата, която можела да се превърне в пламък. Пламъкът, който един ден щял да закали стоманата в сърцето и ума на една нова нация от самураи.