Читать «Майсторите на желязо» онлайн - страница 234
Патрик Тили
Пратеникът видя двата летящи коня да минават над горящите работилници и да се спускат към трибуната точно когато командирът на войските на Мин-Орота изпрати половината от силите си на полето да се справят с огъня. Тоширо заповяда отрядът правителствени войски да остане по местата си. Гореше собственост на Мин-Орота. Докато не бъдеше помолен да помогне, той нямаше да помага.
Стиснал в две ръце радиопредавателя, Стив натисна с палците си бутони шест и осем.
Двата самолета се взривиха над войниците — първият на височина двеста фута, вторият само на сто. Парчетата полетяха като ракети към изплашените войници. Командирът беше пометен от коня си от едно овъглено полуголо тяло. Дисциплината се пропука; войниците се обърнаха и побягнаха към относително безопасния път зад източния край на полето.
Тоширо Хазе-Гава изкрещя на командира на гарнизона да изтегли силите си. Според сложните закони на протокола той самият не можеше да напусне полето преди генералния консул и следователно беше длъжен да остане на ужасения си кон, който беше подбелил очи и се дърпаше. Но Тоширо държеше юздите като в менгеме, притеглил изпускащата пяна уста на коня до гърдите му. Очите му бяха втренчени в едно много по-спокойно животно — летящия кон, който кръжеше високо в небето.
„Хайде, Брикман! Какво чакаш?“
Стив вече беше дал предавателя на Клиъруотър — и тя тъкмо натискаше бутона.
Като видя необяснимото разрушаване на ескорта си, генералният консул изпадна в ужас и страховете му не бяха неоснователни. Камите бяха излели гнева си, бяха ударили в момент, когато можеха да нанесат възможно най-голямо унижение на суетните и глупави мъже, които бяха дръзнали да пренебрегнат божествения план!
Бяха получили напълно заслужен урок. Но
„О, Амерацу-Омиками! Имай милост към неволния грешник, принуден само от дълга да наруши твоите облачни владения! Ако трябва да платя с живота си за тази глупост, позволи ми поне да умра от достойна смърт с меч в ръка! Ще я посрещна още днес, без да трепна! Още този час! Но нека бъда сред хора, стъпил на земята!“
И консулът извика на летеца:
— Искам да сляза! Кацай! Кацай!
Вятърът отнесе думите от устата му — а пилотът и целият летящ кон избухнаха в кълбо оранжево-бял пламък. Плавното движение надолу премина в ужасно разтърсване и генералният консул — дясната страна на лицето му бе обгорена и покрита с мехури, късогледите му очи изпускаха пара в очните кухини, гърбът на робата му бе в пламъци — се озова изхвърлен в един свят, където небето и земята се въртяха и се превръщаха в едно цяло.
Консулът отчаяно стискаше страните на кабината, но дървената конструкция се разпадна в ръцете му. Коланите, които го държаха за седалката, се изхлузиха от раменете му и той заплува във въздуха. Под него лежеше пъстро одеяло от червени, кафяви и оранжеви ниви. Светът вече не се въртеше — отново се беше разделил на земя и небе.
