Читать «Кървавата река» онлайн - страница 35

Корабите, закотвени в отвъдморските станции, можеха лесно да бъдат завладени, но агентите бяха сигурни, че е малко вероятно да бъдат атакувани. Племената Плейнфолк — които не бяха толкова тъпи, колкото изглеждаха — отдавна бяха разбрали, че всяка непровокирана агресия ще има обратен ефект. Това разбиране обаче не пораждаше автоматично респект — особено когато отстъпваш по брой и физически ръст.

Това беше реален проблем: средната тревна маймуна беше с една глава, че и отгоре над средния майстор на желязо. Тъй като не бяха страхотно много на брой като при трите гигантски кораба, които да действат като фон на преговорите, Изо и другите агенти се нуждаеха от нещо, което да повиши статуса им като синове на Ни-Исан, Това нещо бяха конете — Плейнфолк никога не бяха виждали коне. Яхнал коня, Изо се издигаше на впечатляваща височина и всички мюти го поздравяваха с еднакво страхопочитание.

Изо се сбогува с обляната си в сълзи жена и с децата и групата пое на северозапад. Майсторите на желязо бяха свикнали на сурови зими, но дълбокият сняг затрудняваше движението както на хора, така и на животни.

Тъй като това беше първата им зима в чужди земи, те не знаеха, че със започване на Бялата смърт Плейнфолк изпадат почти в зимен сън, като дивите животни. Умовете им също бяха склонни да заспят и жителите на малкото селища, които Изо успя да намери, бяха по-глупави от обикновено и не можеха да окажат никаква помощ дори след като се сгрееха с чаша саке.

На четвъртия ден, вцепенен от студ, гладен и в лошо настроение Изо пое назад към Бентън Харбър. Търпеливият му ескорт, който почти не можеше да повярва на това щастие, го следваше мълчаливо, поддържан от мисълта за изпускащи пара каци с топла вода, топла храна, топли легла и мангали с горящи дървени въглища. Очакванията за ранно връщане към „цивилизацията“ обаче бяха разбити, когато Изо, воден от някакъв импулс, се обърна наляво и препусна по древния твърд път, който режещият вятър частично беше очистил от снега.

Тримата му придружители въздъхнаха изтощено и го последваха, като дърпаха товарните мулета. Хората и животните бяха навели глави и се бореха с вятъра, който навяваше бели вихрушки от околните преспи. Вървяха чак до вечерта и изминаха почти двадесет и пет мили — по-голямата част от тях пеша, защото не можеха да яздят изтощените животни в участъците, където снегът често стигаше до кръста.

Когато падна мрак, се подслониха между група борове, сгушени един до друг в мразовитата пустош като обкръжени воини. Завързаха конете и мулетата, наметнаха ги с чулове, дадоха им последния останал зоб и чак после опънаха палатката.