Читать «Кървавата река» онлайн - страница 33

Като много млади хора, Стив бъркаше материалния свят — външната реалност — с духовния свят. И тъй като във Федерацията нямаше книги и единствената морална философия — гарнирана с голяма доза лична заинтересованост — се разпространяваше чрез телевидеомрежата на Федерацията от Първото семейство, той не разбираше своята дилема и ключовия цитат отпреди Холокоста, който би донесъл мир на ума му: „Ние може да не сме господари на съдбата си, но всеки от нас е ръководител на душата си“.

Без оглед на нашите физически или материални обстоятелства, без значение дали съдбата ни е дарила с добро бъдеще, или ни е наказала да понесем най-жестоки удари (или и двете), вътрешно ние имаме силата да вземем съзнателно решение да запазим човечността си, способността си да обичаме и чувството си за право и справедливост, и истина.

Когато се върна да вземе торбите от скайрайдъра на Стив, Джоди определи по навигационните системи настоящото им местоположение. В неповредената кабина имаше инерциален трасиращ прибор, който автоматично контролираше скоростта и посоката на полета. Тъй като приборът беше записал координатите на Лонг Пойнт, той можеше да изчисли къде се намират. Тя нанесе върху картата показанията за географска ширина и дължина и каза на Стив, че са на няколко мили на изток от реперната точка Меривил, Индиана.

Полетът им ги беше отвел в съседната часова зона. Бордовият цифров часовник се беше настроил автоматично и ръчните им часовници бяха с един час напред — нещо, което тя беше пропуснала да забележи. Не че имаше някакво значение; те имаха други, по-неотложни грижи. Но за дневника сега беше 14.16 централно стандартно време. А снегът не спираше.

Деветстотин мили на югозапад часовниците на борда на „Луизианската дама“ показваха планинско стандартно време. Полковник Мери Андерсън беше съобщила за пристигането си в Санта. Фе и скоро щеше да се качи на вътрешната совалка за Хюстън/Гранд Сентрал. Досега „Дамата“ се беше придвижвала добре напред, поддържайки средна скорост 18 мили в час. Беше пресякла река Арканзас и сега се беше насочила към Ламар, последната реперна точка преди щатската граница Колорадо/Канзас.

На сутринта, когато Изо Уантанабе излезе на палубата, небето беше чисто. Той се качи по току-що изметените от снега стъпала на мостика и се огледа. Целият свят бе затрупан дебела снежна покривка.

Поради атмосферните условия Изо не можеше да изпрати съобщението, което беше подготвил предния ден, а и може би щеше да е просто загуба на време да го изпраща. Ако хората-птици бяха успели да изпреварят снежния облак и да се върнат в гълъбарниците си, отговорът на неговия въпрос нямаше да има никакво значение. От друга страна, получаването на неговото съобщение и съдържанието му щяха да бъдат съответно отбелязани и това щеше да е доказателство за бдителността му. Но дори ако агентът в Лудингтън нямаше да докладва нищо, това не променяше съществено ситуацията. Желязната змия, която носеше облачни воини в корема си и с белия си горещ дъх убиваше всички, които се приближаваха до нея, може би все още се криеше на западния бряг на река Мис-Хипи.