Читать «Кървавата река» онлайн - страница 176

Само че тази птица не беше от естествения свят или същество, извикано с магия от преизподнята. Това беше близнак на летящия кон, скициран от Изо Уантанабе в неговото първо съобщение до Саракуза. Корабът с колела беше атакуван от дългите кучета от юг. Но откъде можеха те да знаят къде отива той и, което бе по-важно, кога? Имаше само едно обяснение. Дългите кучета и тревните маймуни действаха заедно. По някакъв начин убийците бяха получили достъп до неговото последно съобщение до Бей-танаба и въпреки неговите подозрения Уантанабе им беше позволил да си заминат. Това беше акт на невероятна глупост, на престъпно нехайство, за което, ако все още бе жив, Уантанабе трябваше да си плати. Сега. Незабавно.

Морита извика тримата си адютанти и започна да им дава фатални заповеди. Двама трябваше, с помощта на войниците, които пазеха килията, да доведат окованите убийци; третият трябваше да намери Изо Уантанабе и да го обезглави.

При първия удар една бомба падна точно пред вратата на каютата на Уантанабе, но като по чудо той се беше спасил. Понеже не можеше да заспи, той бе излязъл и се разхождаше по предната палуба, когато четирите самолета неочаквано се появиха отдясно и прелетяха над главата му. Секунда след това трите галерии избухнаха в пламъци.

Докато стоеше смаян, загледан в ада, който само допреди миг беше каютата му, в която беше лежал, проклинайки невъзможността да заспи, дясната страна експлодира. Изо за миг зърна четири тъмни неща с червени очи, осветени от пламъците, да минават във въздуха, но когато се обърна след тях, единственото, което можа да види, бяха светли точки, които се движеха на фона на тъмното небе.

Неспособен да помръдне, Изо Уантанабе наблюдаваше ужасен как пищящите моряци скачат през борда с обгърнати от пламъци тела. Човешки факли.

Гледката беше ужасна, но онова, което го смразяваше, беше отвратителното разбиране, че корабът е атакуван от описаните от Морита „летящи коне“ — яхнати от дълги кучета от юг. Съюзници на убийците, затворени долу…

Спомни си думите на Аиши Сакимото, когато го предупреждаваше да не действат, докато не пристигнат подкрепления. Неговото съобщение съдържаше смразяващата фраза: „Ездачите имат силни приятели и тайни средства да ги повикат мигновено“. И така стана. Смъртта щеше да ги застигне също толкова бързо. Ако съдбата бе решила той и другарите му да загинат в тези забравени от боговете далечни земи, тогава той лично щеше да се постарае те да не бъдат пощадени.

Той стисна дръжката на меча си и затича към предната стълба срещу войниците, които се качваха нагоре. Една ръка го хвана за рамото. Уантанабе се обърна и се намери лице в лице с един офицер с почерняло и покрито с пришки лице; дрехите му бяха прогорени на няколко места и още тлееха.

— Бързо! Помогни на онези долу с рампите на носа!

— Напускаме ли кораба? — извика Уантанабе.