Читать «Кървавата река» онлайн - страница 174

Всичките му крайници потрепваха конвулсивно и той, изглежда, се опитваше да пълзи.

Самураят заповяда на един от червените ленти да избави от мъки бедния нещастник. В същия миг червената лента, охраняваща изхода на дясната палуба, дотича до тях и закрещя нещо за гигантски нощни птици със зелени очи. Нещо тъмно падна на пода зад него и останалата част от предупреждението му беше погълната от внезапен взрив. Огнената стена се търколи напред и погълна охраната.

Морита отскочи. Видя тялото на червената лента да гори като молец в пламъка на свещ и миг по-късно, когато адютантите му го избутаха към другия край на каютата, видя огнената вълна да поглъща другите червени ленти. Със звънтящи в ушите му писъци той забърза към втория, преден изход от каютата.

Щом излезе на стълбите, заповяда на личната си охрана да отиде към носа и към кърмата и да види размера на пожара. Той самият тръгна към мостика — те трябваше да му докладват там. Точно преди те да се разпръснат двама офицери, изпратени от капитан Каваниши, дотичаха по стълбата и докладваха. Засега горяха само галериите, но Морита разбра, че ако се изключи божествена намеса, има много малка надежда да се спаси корабът. Моряци с маркучи в ръце заливаха огъня с изпомпвана от парните машини вода, но мащабът на пожара и скоростта, с която се разпространяваше, бяха огромни.

Страничните палуби бяха непроходими; единственият достъп между предната и задна част на кораба беше през товарната палуба, където бяха конете, и най-широката част на дъното на кораба, където се намираше машинното отделение.

Докато офицерите задъхано описваха дяволската природа на огъня — как се залепва за тялото и всяка друга повърхност и не може да се изгаси с вода, корабът се разтърси от третата атака на кърмата. Двамата офицери набързо се извиниха и затичаха по коридора. Морита изпрати помощник-командира да вземе необходимите мерки, за да спаси конете, след това изтича нагоре по стълбите на мостика с останалите си адютанти.

Посрещна го Каваниши, с пепелявосиво лице. Не от страх, а от мрачното разбиране, че ще изгуби и кораба, и хората си. Това само по себе си беше достатъчно лошо, но срамът му идваше от разбирането, че цялата експедиция може да се провали само от един удар на врага.

Морита споделяше тревогата му и каза, че единствената възможност да запазят някакъв остатък на чест е да продължат с пълна скорост с надеждата да изкарат на брега ударения кораб, преди да потъне.

Каваниши се съгласи и каза, че вече бил изпратил доверен офицер и войници в машинното отделение да се погрижат огнярите и техниците да останат по местата си.

— Но каква — попита Морита — е причината за всичко това? — Бяха ли експлозиите случайни, резултат от запален по невнимание барут, складиран на палубата, или беше саботаж? Или — нещо още по-трудно за възприемане — бяха атакувани? После разказа чутото от червената лента — за гигантските нощни птици.

Каваниши посочи трепкащите светлини, които се движеха в тъмнината откъм дясната палуба.

— Ето ги вашите нощни птици! Небесни демони, дишащи огън, родени от бялата вещица, която търсите! Проклети свещеници! Колко бяхме глупави да си мислим, че техните празни жестове и безсмислено бърборене могат да ни защитят!