Читать «Облачен воин» онлайн - страница 43

— Може би имам нужда брат ми да се грижи за мен.

Очите им се срещнаха.

— Това не може да стане, Роз — тихо каза Стив. — Зная, че наистина не поддържам връзка с теб… но аз мисля за теб и…

— А как беше, когато и двамата бяхме в гимназията?

— Нещата се променят. Хората също.

— Аз съм човек и в мен нищо не се е променило. — Роз се наведе и нежно го целуна по устата, после се изправи с въздишка. — Даваш ли си сметка, че след тази седмица ние може би никога няма да се видим?

Стив се усмихна.

— Такъв е животът, Роз. С плач нищо не може да се промени.

— Не се каня да плача. — Роз пое дълбоко дъх. — Има нещо, което исках да ти кажа. — Тя замълча нерешително. — За нас.

— Какво?

— Ние с теб сме различни. Не сме като Джак и Ани. Или другите. Аз се чувствам близко до теб по начини, които не мога да обясня. Нямам предвид как беше преди да отидеш в Академията. Имам предвид по начини, които не разбирам. Никога ли не си се чувствал така?

Неочаквано Стив се почувства неспокоен.

— Не съм сигурен. Дай ми пример.

Роз стисна ръцете му по-силно и захапа долната си устна. Накрая каза:

— Спомняш ли си онзи ден, когато най-после се събуди и ти донесох закуска?

— Как мога да го забравя? — каза Стив. — Това се случи за първи път през целия ми живот.

— Дръж се сериозно — сопна се Роз. — Спомняш ли си как ми разказваше как си излязъл на десето ниво и за полета… и какво си почувствал, когато си излязъл над повърхността? — Роз понижи глас. — Онези неща, които си чувствал вътре в себе си. Страхът от връщане обратно вътре. — Очите на Стив се разшириха. — Не се тревожи, няма да кажа на никого. Но спомняш ли си, че те попитах кой ден и кой час е било, когато си направил този полет?

— Да — прошепна Стив.

— И ти ми каза. Но не ме попита защо искам да зная. — Роз прикова очите си в неговите. — Знаеш ли защо попитах?

Стив я погледна.

— Защо?

Роз отговори с колеблив шепот.

— Защото… защото знаех, че си горе. Чувствах всичко, което си чувствал ти… Когато се е случило. Изпитах същия страх, че ще бъда заровена жива, когато си се колебал, преди да рулираш под вратата на платформата. Бях в лабораторията с класа. Неочаквано изкрещях. Аз… мислех, че таванът ще падне и ще ме затрупа. Всички помислиха, че съм полудяла. Никога не съм изпитвала такива чувства.

Стив се опита да измъкне ръцете си от нейните, но Роз стискаше с неочаквана сила. Думите се лееха от устните й.

— Аз видях всичко, Стив. Червените дървета, планините, слънцето, светещо върху водата, облаците, белите пясъчни вълни. Аз бях горе с теб.

Неочакван ужас обхвана Стив.

— Опита ли се да ми говориш чрез ума си? Твоя глас ли чух?

— Може би. Имаше и други гласове.

— Да — прошепна той.

— Откъде идват?

— Не зная — каза Стив.

— Защо се случва с нас? — прошепна Роз разтревожено. — Защо сме различни?

Стив усети, че му се завива свят. Ушите му бучаха. Почувства, че устните му мърдат; чу далечен глас да казва: „Не зная. Не зная.“ Но друга част от него знаеше, че вълната от ужас, която беше заляла тялото му, е генерирана от съзнанието, че отговорът на въпросите на Роз е заключен в неговия ум. Зад врата, която той не се решаваше да отвори. Врата, която беше заключена от други, защото тя скриваше тайна, която можеше да разруши Федерацията Амтрак.