Читать «Облачен воин» онлайн - страница 113

— Какво намери, Бийвър?

Джоди не можеше да види кой говори.

Брадатият й спасител каза:

— Какво да намеря, жена си намерих.

— Глупости…

Двама други окъсани скитници се наведоха над нея — единият от лявата й страна, другият над рамото на Бийвър. Този отляво носеше шлем на планерист. Калта, с която беше изцапан, скриваше ярките сини и зелени лентички, но Джоди можа да види достатъчно, за да разбере, че е планерист от ешелона „Кралят на Пекос“. Онзи, който надничаше над рамото на Бийвър, носеше смачкана жълта командирска фуражка. Дългата козирка беше оръфана и втъканата значка липсваше.

— Сигурен ли си? — попита жълтата фуражка.

— Адски глупав въпрос. — Бийвър погледна жълтата шапка и се изкикоти. — Да не мислиш, че съм забравил как изглеждат жените? Я махни тези боклуци от краката й.

Жълтата шапка са залови за работа. Бийвър извади запушалката от меха си, повдигна главата на Джоди от земята и сипа малко вода върху напуканите й устни. Джоди ги облиза и отвори уста за още.

— Благодаря… — изхриптя тя.

— Не изглежда много сексапилна — каза категорично Фуражката.

— Да, доста е изнемощяла — призна Бийвър. — Но ще се оправи. Не се заблуждавай, жилава е.

— Налага се да е жилава — каза Фуражката, хвана убития койот и го отмести. — Окей, дай да я занесем при Медицинската шапка.

Джоди знаеше, че са я намерили мародерстващи ренегати. Беше виждала няколко заловени и върнати във Федерацията за съд ренегати — признаваха престъпленията си пред телевизионните камери, преди да бъдат разстреляни. По-късно, като планерист, беше видяла десетина ренегати, разстреляни от патрулите на „Дамата“. Мъже и жени, за чието откриване беше помагала и тя. Бийвър и двамата му приятели бяха първите живи ренегати, които срещаше очи в очи.

Тя стисна зъби, докато я вдигаха на импровизираната носилка, после изгуби съзнание. Но дълбоко в нея, на подсъзнателно ниво, мъчението продължи. Вътрешният й взор беше непрекъснато втренчен в образа на раната; една безкрайна форма на душевно терзание, което я преследваше и пищеше беззвучно до границата на лудостта.

След осемнадесет часа тя се свести в ръцете на Медицинската шапка. Някой бършеше челото й с мокър парцал. Джоди погледна към небето и пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на сладостта на въздуха. О, Кълъбмъс! Как болеше! Цялото й тяло от главата до петите. Нямаше значение. Щеше да живее!

За Стив следващите седмици се сляха в едно и той не можеше да подреди във времето важните събития. Спомняше си само, че го хранеха два пъти дневно с гъста супа от дървена купа — хранеха го Кадилак, Мистър Сноу и няколко жени с израстъци по главите. Жените бяха от непривлекателни и просто обикновени до ужасно уродливи. Отначало мисълта да яде мютска храна го изпълваше с отвращение и той я отказва два дни, но после толкова огладня, че ядеше всичко, което му предлагаха — и се разболя.

След още няколко дни на умствено и стомашно разстройство Стив вече можеше да задържа храната, без да му се повдига, и накрая започна да очаква с голямо нетърпение следващото ароматно блюдо. Не попита обаче какво яде. Прогресът му беше възнаграден с ястие, което можа да познае — риба със сочно розово месо, печена на огън. Точно като онази, която бяха видели с Роз. Докато я ядеше, той се чудеше как е могъл да придобие това знание. Може би това не беше спомен от минали събития, а поглед в бъдещето? Може би той беше предвидил този момент — по същия необясним начин, по който често можеше да предсказва посоката на светлините за курс, когато летеше в Змийската яма?