Читать «Ключът» онлайн - страница 210

Зачуди се дали смъртната умора и болките в цялото му тяло не са резултат от нещо по-сериозно от обикновено изтощение, дали и той не е пипнал тази зараза.

Погледна към основната сграда и си представи Лив, която лежеше на болничното легло вътре, крехка и уязвима.

Заразен ли беше той? Заразена ли бе и тя?

Всяка частица от тялото му копнееше да се върне при нея, да седне до леглото ѝ, да хване ръката ѝ и да я държи, докато се събуди. Съзнаваше обаче, че не може да го направи. Трябваше да постави на първо място нейната сигурност... всъщност трябваше да постави сигурността на всички останали преди своята.

„Опитахме да ограничим разпространението ѝ посредством карантина - бе казал Атанасий. - Болният става заразен едва след като се проявят първите симптоми на болестта... наситен аромат на портокали, последван от внезапен и силен кръвоизлив от носа“.

Изтри носа си с ръка. Нямаше кръв, но ароматът на портокали бе толкова силен... И все пак бе доловил миризмата им току-що. Симптомите се бяха появили едва сега, следователно имаше шанс да ограничи заразата.

Без да се замисля повече, Гейбриъл тръгна към хангара, който служеше за гараж. Внимаваше да не се доближава до останалите. Взе две манерки вода и един пакет суха храна от кабината на един джип и се върна към образувалото се езеро.

Когато приближи, конят вдигна глава. Гейбриъл протегна ръка и го погали, заговори му тихо и нежно, докато прибираше оскъдните си запаси в дисагите. Нагласи автомата на Хайд под горния ремък. Замисли се за баща си, който лежеше на леглото до Лив в медицинския пункт, и най-сетне проумя жертвата, която бе направил той. Надяваше се един ден Лив да му прости това, което се канеше да направи, и отправи молба за прошка - макар и закъсняла - към баща си.

Пришпори коня през калта и локвите. Постепенно земята започна да става все по-суха и по-суха и накрая Гейбриъл навлезе в пустинята.

Не откъсваше поглед от хоризонта. Не се обърна назад.

Не бе уверен в самия себе си.

Продължи да язди на север, а ароматът на портокали го следваше по петите.

115

Аркадиан седеше на бюрото си на четвъртия етаж в сградата на полицейското управление в Руин. Съзнаваше, че всичко, върху което бе работил напоследък, скоро ще стане обществено достояние, така че не виждаше смисъл да продължи да проявява досегашната предпазливост. Завърши доклада си и го прочете.

Имейлът, изпратен от Гейбриъл, му бе позволил да запълни празнините. Сега вече успя да свърже църквата с „Дрегънфийлдс“. картата с местонахождението на Едем в древността и получаването на огромния заем, с който църквата бе финансирала тайните си операции. Излизаше, че тя наистина е търсила погребано в пустинята съкровище, но не легендарните богатства на Александър Велики или цар Крез, а нещо не по-малко ценно от съвременна гледна точка.

Всички подземни находища на петрол се намират на места, където някога е имало праисторически гори, гнили в продължение на милиони години, за да се превърнат в богат на въглерод суров петрол. В резултат на своите размери и възраст, както и благодарение на обстоятелството, че никой досега не бе успял да го открие, с времето Едем би трябвало да се е превърнал в най-голямото и най-богатото петролно находище на света. Църквата се бе опитвала да открие Едем, ръководена не само от възвишени мотиви, но и за да експлоатира собственото си минало - всъщност миналото на всички хора, за да подсигури своето бъдеще.