Читать «Ключът» онлайн - страница 212
Саймън Тойн
Като че ли някаква частица от Тайнството бе останалазавинаги у нея. Вдигна тежката каменна плоча и я обърна с надеждата да открие още нещо върху обратната й страна. Под плочата обаче я очакваше бележка.
117
Доктор Харзан обикаляше около ръба на ямата, в която бе погребан хеликоптерът.
Повечето артефакти вече бяха измъкнати от дупката и очакваха да бъдат транспортирани до Турция, където да постъпят в Голямата библиотека, нещо, което би трябвало да стане още преди дванайсет години. Най-сетне щеше да приключи едно незавършено дело и това чувство го изпълваше с огромно задоволство.
Въпреки това...
В далечината се разнесе стрелба. Изстрелите като че ли идваха откъм петролната сонда. Не успя да се свърже с никого по радиостанцията. Опита няколко пъти, но не чу нищо освен прашенето на статично електричество. Това го обезпокои. Възможно бе радиостанцията им да се е повредила. Този проклет пясък бе в състояние да повреди абсолютно всичко. Срещата му с Джон Ман също го бе обезпокоила. Тя му напомни, че миналото е в състояние да се завърне и да създаде проблеми дори когато човек е сигурен, че е мъртво и погребано. Тези артефакти, заедно с алтернативната версия на същите тези легенди, отразена в Библията, бяха неопровержимо доказателство за това. Колкото по-скоро бъдеха заключени в дълбините на планината, където никой никога нямаше да ги види, толкова по-добре.
Отметна рязко глава, когато куршумът прониза окото му и отнесе по-голямата част от тила му. Претърколи се и се плъзна почти на дъното на изкопа: тялото му опря в металния корпус на мъртвия дракон в мига, в който гърмежът на М4 отекна над пустинята.
118
Кардинал Клементи седеше на бюрото си и се взираше в екрана на компютъра. Телефонът не спираше да звъни, но той като че ли не го чуваше. Беше се отпуснал вяло в стола, овесил глава почти до гърдите си, раменете му бяха увиснали, сякаш центърът на тежестта на тялото му се бе преместил някъде долу и бе увлякъл всичко със себе си. От единия ъгъл на устните му висеше цигара с поне два-три сантиметра пепел, увиснала на върха. На екрана стоеше съобщението, изпратено от Пентанджели.
Утре сутрин, веднага след като Уолстрийт
отвори врати, ще изискаме обезпеченията на
отпуснатите от нас кредити. В случай че не
посрещнете задълженията си, ще публикуваме
в „Уолстрийт Джърнъл" следната статия.
Под съобщението се мъдреше копие на първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“ със следното сензационно заглавие:
ЦЪРКВАТА Е ВЪВ ФАЛИТ!
Въпреки несекващия звън на телефона кардинал Клементи успя да долови стъпките, отекнали по мраморния коридор. Насочваха се към вратата на кабинета му. Бяха няколко души, ако се съдеше по звука. Първият спря пред вратата и почука. Клементи трепна и пепелта най-сетне падна от цигарата му върху черните поли на кардиналската му роба. Някой натисна надолу дръжката на бравата, но вратата не помръдна. Добре че бе проявил достатъчно съобразителност да я заключи. Не че това щеше да ги забави кой знае колко. Вратата бе предназначена да осигури известно уединение, а не да издържи на обсада. Скоро щяха да я разбият.
