Читать «Ключът» онлайн - страница 184

-      Разкажи ми какво си спомняш. Драконът всички ли уби?

Азиз поклати глава.

-      Не драконът донесе смърт. Тя дойде с белите дяволи, изскочили от утробата му. Те донесоха огъня и смъртта. Наредиха ни на земята и изгориха всичко. Палатки. Коли. Хора. Някой от нас ни беше предал. Аз се скрих от дракона и го видях да показва на другите дяволи къде да търсят. Той ги отведе в пещерата, в която беше ти. Той те уби.

-      Видя ли кой беше?

-      Бял дявол като всички останали.

-      Западняк?

Азиз поклати глава.

- Дух. Всички те бяха духове. Само духовете могат да яздат дракони. Духът влезе в пещерата, извади сандъците и ги натовари на дракона. Открадна съкровището, което намерихме. После земята се разтърси и пещерата изчезна. Ти така и не излезе от нея. Белият дявол ме видя и ме нападна. - Той отново вдигна ръка към слепоочието си. - Огънят ме събуди, когато драконът вече си бе отишъл. Пясъкът угаси огъня. Пустинята ме спаси... - Той протегна ръка. Под кожата му сякаш бяха забити песъчинки от пустинята. - Сега съм част от земята и земята е част от мен. Пепел при пепелта, прах при прахта.

-      Какво направи, след като изгаси огъня?

Азиз отново поклати глава.

-      Всички бяха мъртви. Всичко гореше. Страхувах се да не би огънят да ме докосне отново. Страхувах се да не би драконът да се върне. Затова хукнах през пустинята. Драконът обаче знае, че съм жив. Иска да ме довърши - усещам го! - каза Азиз, пристъпи напред и сграбчи решетките. - Намери дракона, Джон Ман! Убий го, за да мога да изляза оттук, за да бъда свободен! Само ти можеш да се справиш с дракона... защото сега и ти си дух!

96

Атанасий седеше в личната баня на игумена с гръб към вратата и с лице, озарено от светлината на мобилния телефон. Отвън долиташе гласът на брат Тома, който разговаряше с Малахия, за да отвлече вниманието му, докато Атанасий изпълни задачата си.

Атанасий отвори съобщението и отново натисна „изпрати“. Този път не получи съобщение за грешка. Въпреки това изчака дисплеят да потъмнее и после го докосна пак, за да се увери, че всичко е наред. Отново се появи началният екран със снимката на Огледалното пророчество. Откакто Гейбриъл му го бе показал в сумрака на костницата, Атанасий непрекъснато разсъждаваше върху възможното значение на последните няколко реда.

Ключът трябва да намери Дома на Звездната карта

И там да угаси огъня на Дракона до първо пълнолуние

Погине ли Ключът, земята ще се разцепи и

Чума ще връхлети, за да бележи края на дните

Чума.

Така братът градинар бе нарекъл болестта, когато тя бе връхлетяла дърветата. А сега нещо подобно витаеше из коридорите на планината и поваляше хората. Ами земетресението, разтърсило планината? Не означаваше ли то, че земята е започнала да се разцепва?

Всичко навеждаше на мисълта, че пророчеството е вярно, което означаваше, че единственият начин да се спре разпространението на заразата е да се помогне на момичето да намери пътя към дома си, към Едем. Въпреки това брат Драган бе убеден, че единствено връщането на Тайнството в параклиса ще изцери планината. И се опитваше да върне момичето тук. Може би тъкмо той бе драконът, споменат в пророчеството, и не друг огън, а този на религиозния му фанатизъм трябваше да бъде угасен. Трябваше да поговори с него. Може би ако му покажеше Огледалното пророчество, щеше да го убеди в съдържащата се в него мъдрост.