Читать «Ключът» онлайн - страница 154

Заизкачва стълбите и след няколко минути усети отляво полъх свеж нощен въздух, тръгна натам и стигна до пещерата с асансьора. Свали монашеското расо, остави го сгънато на един рафт и отиде до ръба на шахтата. Ръцете му бяха уморени и слаби, но поне този път гравитацията щеше да е на негова страна. Сложи си ръкавиците и дръпна въжето, за да се увери, че е вързано здраво.

Бе се изкатерил дотук с надеждата да открие карта, която да ги отведе до края на едно свещено древно пророчество. Сега обаче си тръгваше с празни ръце, само с едва мъждукащата надежда, че брат Атанасий би могъл да открие някаква улика в архивите.

Погледна лунната нощ. Там някъде бе Лив. Беше ѝ обещал да се погрижи за нея, но отново се бе провалил. Не бе успял да я опази, не бе успял да открие и единственото нещо, което би могло да разкъса нишката от събития, описани в пророчеството, и да я освободи.

С натежало от тези мисли сърце той уви въжето около крака си, отблъсна се от ръба на пещерата и се заспуска в нощта като човек, когото бесят бавно-бавно.

78

В подножието на стълбите, които водеха към лечебницата, самотният вой се превърна в същински хор на прокълнатите. Ставаше все по-силен и на брат Атанасий му се наложи да мобилизира цялата си воля, за да продължи спускането си към лечебницата. Вече различаваше отделни думи, думи на скръб и покаяние, като най-често сред тях се повтаряше „прошка“.

Посрещна го пазач с хирургическа маска - изглеждаше странно под качулката на червеното му расо. Друг пазач, също с маска, стоеше до вратата на приемното отделение, мястото, откъдето идваше целият този шум. Когато Атанасий се приближи, му подаде маска и го загледа мълчаливо как си я слага. Едва тогава отстъпи встрани от вратата и почука достатъчно силно, за да го чуят вътре. Разнесе се стържене на резе и вратата се отвори.

Сцената, която посрещна брат Атанасий, бе достойна за описание на ада. Осемте легла, които бе видял по-рано, бяха разпръснати хаотично из цялото помещение, разместени от силните конвулсии на завързаните за тях пациенти. Всеки монах бе гол с изключение на набедрената препаска и завързан за леглото си подобно на брата градинар. Всички имаха едни и същи симптоми: безброй циреи покриваха телата им, а дълбоки рани бележеха местата, където бяха впивали пръсти в кожата си, преди да бъдат завързани за леглата. Непрестанен протяжен вой съпътстваше мъките им.

Най-силните викове долитаха откъм леглото, разположено най-близо до вратата. Неговият обитател бе успял да измъкне от каишите едната си ръка и сега забиваше нокти във възпалената си плът, при което циреите се пръсваха и от тях потичаше течност, а това предизвикваше у него викове и на болка, и на облекчение. Двама братя от редиците на apothecaria се опитваха да го усмирят, но сините им нитрилови ръкавици се плъзгаха по кожата му, овлажнена от кафеникавата течност, стичаща се от разранените циреи. Трети бе насочил спринцовка към рамото на пациента и дебнеше момента, в който да забие иглата. Когато успя и седативът започна да действа, разкривеното от агония лице на пациента се успокои. Едва сега Атанасий разпозна в него уплашения млад монах, когото бе срещнал по-рано.