Читать «Ключът» онлайн - страница 107
Саймън Тойн
Дик не изпускаше от поглед русите коси на момичето, които блестяха в мрака и изглеждаха дори още по-светли благодарение на ярката светлина на натриевите лампи. Лив подмина таксиметровата стоянка - очевидно се бе насочила към автобусната спирка. Качеше ли се на рейса, това можеше да се превърне в проблем. Щеше да се наложи да скъси дистанцията, за да не я изгуби, а нищо чудно тя да го бе запомнила от полета. Дик не искаше да я плаши... засега.
Подмина таксиметровите коли, като се преструваше, че гледа нещо върху екрана на телефона си, докато всъщност се оглеждаше за полицаи и охранителни камери. След единайсети септември терминалите на всички летища бяха буквално претъпкани с охранителни камери. Човек не можеше да си почеше носа, без някой охранител да го заснеме от поне пет различни ъгъла. За щастие момичето се бе отдалечило от входа, където по принцип бяха съсредоточени най-много камери. Сякаш само се тикаше в ръцете му, сякаш само искаше да стане негова жертва. Надяваше се да я спипа насаме, за да може да си поговори с нея, но практичната му натура надделя над онази част от него, която искаше да се позабавлява с Лив. Сега бе най-добрата му възможност. Вниманието на таксиметровите шофьори бе насочено към изхода на терминала, камерите също гледаха натам, а наоколо нямаше жива душа. Момичето стигна спирката и огледа празната улица. Нямаше автобус. Нямаше и други чакащи.
Дик взе решение.
Заобиколи две спрели таксита и тръгна напряко към спирката с надеждата да приключи преди от летището да са излезли още хора. По време на полета бе прекарал доста време, без да откъсва поглед от изящната извивка на врата ѝ, присвивайки ръце в скута си, докато си представяше как сключва длани около шията ѝ. Беше си представял дори звука, който щеше да издаде вратът ѝ, когато го счупеше:
Приближи спирката тъкмо когато Лив вдигна очи и започна да се оглежда. Изглеждаше толкова дребничка в сравнение с него, че той можеше да застане пред нея и да скрие цялото ѝ тяло със своето. Никой нямаше да го чуе, когато я попиташе дали знае кога ще пристигне автобусът, никой нямаше да го види, когато щеше да извие главата ѝ назад, щом отвореше уста, за да му отговори. Оставаха му едва няколко крачки, когато тя се обърна и направи нещо съвсем неочаквано.
Помаха с ръка.
Дик се обърна натам, накъдето гледаше Лив. Към тях се насочиха автомобилни фарове. Колите нямаха право да паркират в лентите, предназначени за автобуси, но когато автомобилът приближи, Дик разбра защо този спря точно там. Беше полицейска патрулка.
Той вдигна телефона до ухото си, подмина Лив и се насочи към близкия паркинг, докато с другата си ръка ровичкаше в джоба си, търсейки несъществуващите си ключове за несъществуващия си автомобил. Приличаше на поредния бизнесмен, върнал се от уморителна командировка.
