Читать «Теодор Буун. Активист» онлайн - страница 7

— Ще почакаме — заяви Тео.

— Тя е много заета.

— Винаги е заета. Моля ви, съобщете й, че сме тук.

— Не мога да я прекъсвам.

— Добре тогава, ще почакаме. — Тео огледа голямата приемна. Имаше няколко пейки и различни поочукани столове. — Ето там — каза той и съучениците му незабавно се настаниха на пейките и столовете. Който не си намери място, просто седна на пода.

Госпожица Глория беше известна с пристъпите си на лошо настроение и очевидно в момента беше кисела. Никак не й беше приятно, че тумба недоволни ученици са нахлули в личното й пространство.

— Тео — грубо поде тя, — предлагам ти и приятелите ти да почакате отвън във фоайето.

— Защо да не чакаме тук? — изстреля Тео в отговор.

— Казах да почакате отвън — повиши тон тя, внезапно разгневена.

— Къде е казано, че не можем да чакаме в тази приемна?

Лицето на госпожица Глория почервеня и тя сякаш всеки момент щеше да избухне. Добре че благоразумно прехапа език и дълбоко си пое въздух. Нямаше право да нарежда на децата да напуснат и знаеше, че този факт е известен на Тео. Знаеше също, че родителите му са уважавани адвокати, които не биха се поколебали да защитят сина си от възрастни, ако те грешат, а Тео има право. Особено господин Буун, който ставаше доста категоричен, когато Тео се разбунтуваше срещу някоя несправедливост.

— Много добре — каза тя, — но глас да не чувам. Имам работа.

— Благодаря ви — каза Тео и за малко да добави, че гласът им тепърва ще се чуе, но се въздържа. Беше спечелил тази малка схватка и нямаше нужда да нажежава обстановката.

Пет минути наблюдаваха госпожица Глория, която се стараеше да изглежда заета. Наближаваше обаче четири следобед, а учебните занятия бяха свършили преди половин час. Денят бързо вървеше към своя край. Няколко минути по-късно вратата на директорския кабинет се отвори и от там излязоха двама млади родители. Те дори не погледнаха към Тео и групата му, подминавайки ги забързано и видимо недоволни от срещата. Госпожа Гладуел надникна в приемната, видя чакащите и каза:

— Тео, поздравления за дебатите днес.

— Благодаря ви.

— Какво става тук?

— Госпожо Гладуел, това сме ние от часовете по музика на господин Састрънк и бихме искали да разберем защо предметът е отменен.

Тя въздъхна, усмихна се и търпеливо отговори:

— Не съм учудена. Заповядайте.

Учениците влязоха в кабинета й, Тео на опашката. Докато затваряше вратата, той не се сдържа и удостои със злорада усмивчица госпожица Глория, която ги наблюдаваше. Тя не му остана длъжна и му отвърна със същото.

Вътре учениците застанаха прави пред директорското бюро. Имаше столове само за трима посетители и никой не беше достатъчно смел да седне. Госпожа Гладуел разбираше.

— Деца, благодаря ви за посещението и много съжалявам за часовете по музика — каза тя и взе някакъв документ. — Това е писмо, което получих тази сутрин от градския училищен инспекторат. Изпратено е лично от господин Отис Маккорд, главния инспектор и мой началник. Снощи образователната комисия към общината е провела специално заседание по повод на неотложни бюджетни проблеми. Оказва се, че училищата в Стратънбърг ще получат с около един милион долара по-малко от обещаните от градската управа, от окръга и от щата. И трите инстанции формират бюджета на училищата, но финансирането е намалено по няколко причини. Затова се налагат съкращения. В целия град преподавателите на хонорар биват освобождавани. Отменят се образователните екскурзии. Извънкласните дейности като часовете по музика на господин Састрънк се прекратяват. Списъкът е дълъг. Много е неприятно, но е извън моята власт.