Читать «Невинност» онлайн - страница 64

Никога преди не бях виждал повече от трима-четирима яснолики в една нощ Бях възхитен от гледката на това множество.

Те нито си говореха едни с други, нито изглеждаха ангажирани с някаква съвместна дейност. Всеки си вървеше спокойно по своята работа, каквато и да беше тя, някои бяха сериозни, други се усмихваха. Имах чувството, че слушат нещо, което аз не можех да чуя, а това означаваше, че са телепати, настроени на една и съща вълна, но нямаше начин да го знам със сигурност.

Малкото шофьори, които бяха навън в този час, не подозираха за присъствието на лъчистата тълпа. Караха буквално през тях и изглеждаше все едно и ясноликите, и колите бяха мираж - всеки незасегнат от другия, сякаш принадлежаха на различни измерения, съчетани в обща сцена само благодарение на надарените ми очи.

Докато изминавах възхитен пресечка след пресечка, неколцина от ясноликите ме погледнаха. При всеки от случаите аз мигновено се отвръщах, но в частицата от секундата, в която погледите ни се срещаха, имах усещането, сякаш по гръбнака ми се плъзгаше кубче сух лед, и студът бе толкова осезателен, че не бих се изненадал да открия мехури от измръзване от първия до последния прешлен.

Тогава се поуплаших, но само за кратко и продължих да се любувам на вида им. Срещнах хиляди яснолики през онази нощ и никога повече не съм имал щастието да се радвам на такъв спектакъл.

Дни след това живеех с усещането, че ще се случи нещо, някакво събитие, на каквото градът не бе ставал свидетел дотогава и което никой не би могъл дори да си представи. Ала времето минаваше и не се случваше нищо необичайно в ежедневието. Бях леко разочарован, докато не ми хрумна, че може би появата на ясноликите бе целяла не да предизвести и ускори, а да спре невъобразимия епизод, който чаках.

След тази мисъл усетих отново кубчето сух лед да се плъзва по гърба ми, макар да нямаше нито един яснолик в полезрението ми.

ВТОРА ЧАСТ

Пламъкът възхищава пеперудата, преди крилата й да се подпалят

.

33

Знаех какво е предпазен колан. Знаех и че по закон е задължителен. Ала макар да звучеше пределно просто, когато четях в някой роман как героят си поставя колана, отне ми толкова дълго време да съобразя как точно трябва да стане, че Гуинет ми подхвърли как й се искало да ми помогне. Изрече го мило и сдържано, не нервно или присмехулно. Ако искаше да ми помогне обаче, това предполагаше да ме докосне, което тя не би могла да понесе.