Читать «Невинност» онлайн - страница 2

Тук обаче, когато бях виждан, огромният ми потенциал за обич не ми спечели милост, тъкмо обратното. Щом ме зърнеха, и мъже, и жени отскачаха, ала страхът им бързо биваше изместен от гняв. Не бих им навредил, за да се защитя, така че оставах беззащитен.

3

В някои нощи красива, но тъжна музика проникваше до дълбините на жилището ми без прозорци. Не знаех откъде идва. Нито успявах да разпозная мелодията. Тя не бе придружена от текст, ала бях убеден, че някога съм чувал тази песен, изпълнявана от певица с приятно дрезгав глас. Всеки път, щом музиката се появеше, устата ми се раздвижваше, сякаш за да изговори думите, ала те ми убягваха.

Не беше блус и все пак натежаваше в сърцето като блус. Бих го нарекъл ноктюрно, макар че, доколкото знам, ноктюрното винаги е инструментално. Имаше текст към тази мелодия. Сигурен съм, че имаше.

Би трябвало да мога да проследя тези мелодични звуци до някоя решетка на въздухопровод или до друг комуникационен възел, но всеки опит да открия източника завършваше с провал. Музиката като че извираше от въздуха и минаваше през невидими мембрани в свят, паралелен на нашия.

Сигурно обикновените жители биха приели идеята за невидим свят като твърде фантазьорска и мигом биха я отхвърлили.

Ние, които оставаме скрити от света, знаем, че той е удивителен и пълен със загадки. Това не е някакво мистично прозрение. Мисля, че способността ни да схващаме сложните измерения на реалността се дължи на самотата ни.

Да живееш в град, изпълнен с тълпи, натоварено движение и постоянен шум, да полагаш непрестанни усилия в състезанието за пари, положение и власт, определено отвлича ума, докато човек престане да различава и забравя истински важното. Или може би поради стреса и напрежението на такъв живот в името на здравомислието хората съзнателно стават слепи за безкрайните чудеса и загадки, от които се състои реалният свят.

Когато казах „ние, които оставаме скрити“, трябваше да кажа „аз, който съм скрит“. Доколкото бях наясно, в този метрополис няма друг като мен. Живея сам от дълго време.

В продължение на дванайсет години споделях жилището в дълбините с баща ми. Той почина преди шест години. Обичах го. Липсва ми всеки ден. Сега съм на двайсет и шест и вероятно ми предстои дълъг самотен живот.

Преди мен баща ми беше живял тук със своя баща, когото не бях имал щастието да познавам. Повечето от мебелите и книгите съм наследил от тях.

Един ден може би и аз ще предам притежанията си на някого, който ще ме нарича свой баща. Бяхме като истинска династия от обезправени, живеещи в тайния град, който обикновените жители никога не бяха виждали.

Името ми е Адисън. Ала тогава нямахме нужда от имена, защото не разговаряхме с никого освен един с друг.