Читать «Невинност» онлайн - страница 6

В нощта на моето раждане мощен вихър разтърсвал до основи малката къща, бушувал из гората и планината, разказваше тя. Бурният вятър свадливо виел над покрива, настойчиво напирал в прозорците, блъскал вратата, сякаш решен да проникне там, където съм се раждал аз.

Когато съм дошъл на белия свят, двайсетгодишната дъщеря на акушерката хукнала ужасена извън спалнята и разплакана потърсила убежище в кухнята.

Акушерката се опитала да ме задуши в чаршафа, ала майка ми, макар и изнемощяла от тежкото раждане, извадила револвер от чекмеджето на нощното шкафче и със заплахата, че ще го използва, ме спасила.

По-късно, във вече спокойното утро, видели, че всички птици са изчезнали, сякаш издухани от дърветата към краищата на континента. Върнали се чак след три дни: първо врабчетата и сойките, после гаргите и ястребите и накрая совите.

Акушерката и дъщеря й се съгласили да запазят тайната за моето идване на бял свят. От една страна, се боели да не бъдат обвинени в опит за убийство, от друга - можели да спят добре само ако забравели за моето съществуване. Обявили, че съм мъртвороден, и майка ми потвърдила думите им.

Живях осем години в планината в уютна къщурка, която се намираше в края на безлюден черен път. През цялото това време до следобеда на деня, в който си тръгнах оттам, не видях нито едно човешко същество освен благословената ми майчица.

Кръстосвах гората надлъж и шир на възраст, на която другите деца не биха помислили и за секунда да ги оставят в такава пустош. Ала аз притежавах голяма сила, невероятна интуиция, както и някакво родство с природата - сокът на растенията и кръвта на животните бяха в моята ДНК, - пък и майка ми беше по-спокойна, когато не й се мярках пред очите.

Сенчеста през деня и обляна в лунна светлина нощем, гората ми стана толкова добре позната, колкото собственото ми лице в огледалото.

Познавах сърните, катериците, различните птици, вълците, появяващи се изпод грациозните папрати и изчезващи пак там. Светът ми бе населен с пернати и космати създания, които летяха или пък препускаха на четири крака.

В гористата местност, в ливадите, които тя окръжаваше, а понякога и в нашия двор се случваше да видя ясноликите и мъгливите, както ги кръстих. Не знаех какво представляват те, но инстинктивно усещах, че скъпата ми майка никога не ги е виждала, тъй като въобще не ги споменаваше. Аз също си мълчах за тях, знаех, че това щеше да я разстрои и да я накара още повече да се тревожи за мен.

Впоследствие щях да срещна ясноликите и мъгливите и в града. Постепенно започнах да разбирам тяхната природа, както ще обясня по-късно.

Гората за мен не бе пущинак; чувствах я като собствена градина - успокояваща въпреки своята необятност и безкрайно загадъчна. Колкото повече се стремиш да опознаеш едно място, толкова по-тайнствено става то, ако човек иска да проникне в същността на нещата. През целия си живот съм се убеждавал в това.