Читать «Невинност» онлайн - страница 5

Във всеки случай в стаите не се усещаше зловеща атмосфера.

За живеещите на горната земя липсата на прозорци и голият бетон биха създали асоциация със затвор. Най-вероятно такова усещане би възникнало и у всеки, който смята, че начинът

на живот на обикновените хора не само превъзхожда нашия, а е и безалтернативен.

За мен обаче това беше моят рай и всеки път, когато го напусках - което се налагаше по ред причини, - животът ми бе изложен на риск. Ето защо бях развил остър усет за надвиснала заплаха. Тук такава нямаше. Това беше моят дом.

Както споменах по-рано, според мен съществува невидим свят, паралелен с нашия. Представям си, че ако има такова място, разделено от нас чрез мембрана, недоловима чрез петте ни сетива, в определени точки на континуума тази мембрана се издува около някаква миниатюрна част от въпросната друга реалност и я вкарва в нашата.

И ако и двата свята при създаването си са произлезли от един и същ любящ източник, иска ми се да вярвам, че подобни кътчета са осигурени тъкмо за хора като мен, отхвърлени от обществото не по тяхна вина, мразени и преследвани, хора, които имат отчаяна нужда от убежище.

Това бе единствената теория, която приемах. Не можех да променя онова, което бях, да стана по-приятен за онези, които се отдръпваха с отвращение от мен, не бях способен да водя друг живот освен отредения ми от природата. Моята теория ми даваше утеха. Не исках да обмислям други алтернативи. Имаше толкова много красиви неща в живота ми, че не бих рискувал да ги помрача с някакви идеи, които биха отровили съзнанието ми и биха ме лишили от упорито пазената ми радост.

Никога не излизах на открито по светло, не се осмелявах и по здрач. С редки изключения се качвах горе само след полунощ, когато повечето хора спяха, а останалите бяха вече полуунесени.

Черни удобни обувки, тъмни джинси и черен или тъмносин суитшърт с качулка бяха моят камуфлаж. Носех шал под суитшърта, преметнат така, че да мога да го дръпна до очите си, когато се наложеше да мина по някоя малка улица и много рядко по голям булевард, където някой можеше да ме срещне. С дрехите си се сдобивах от вехтошарски магазини. Обикновено прониквах там нощем по маршрут, който и плъховете биха избрали, ако бяха принудени да се прокрадват като мен.

Тъкмо така бях облечен в онзи декемврийски ден, когато животът ми щеше да се промени завинаги. Ако бяхте родени като мен, едва ли бихте очаквали в съществуванието ви да настъпи трайна промяна към по-добро. Ала дори да получех шанс да върна времето назад, пак бих постъпил по същия начин, независимо от последствията.

4

Наричах го свой баща, защото беше най-близкото до баща, което някога съм познавал. Не бяхме свързани биологично.

Според майка ми истинският ми баща обичал свободата повече, отколкото нея. Две седмици преди моето раждане си тръгнал и не се върнал повече. Най-вероятно бил заминал на далечно плаване или пък в някоя джунгла; бил човек, който не се спира на едно място; все пътувал, за да открие себе си, но вместо това окончателно се изгубил.