Читать «Невинност» онлайн - страница 171

Мория спеше на задната седалка, а трите изтощени дечица бяха налягали в багажното отделение зад нея.

Трябваше да заредим и спряхме при бензиностанция със смесен магазин. Собственикът й с панталони и риза в цвят каки лежеше мъртъв и накацан от птици пред вдигнатата врата на автосервиза отстрани. Не се виждаше жива душа наоколо, ала помпите работеха. Нямахме кредитна карта. Като стиснах зъби заради предстоящия ужас, прогоних гаргите, кълвящи трупа, открих нужната пластика в портфейла му и заредих резервоара на ландроувъра.

В смесения магазин напълних цяла кошница със солени бисквити, зърнени десертчета, шишета с ябълков сок и въобще всякакви провизии за последния отсек от пътуването ни.

Бейли, бащата на Гуинет, й бе дал и подробни насоки, и карта, но щом тя вкара крайния ни пункт в навигационната система на автомобила, вече нямаше нужда да се консултираме с тях.

Дали Бейли интуитивно бе схванал защо на света се раждат такива като дъщеря му, или просто бе решил, че в случай на криза тя ще е в безопасност само далеч от хора, никога нямаше да узнаем. Хижата бе изолирана, построена върху много обширен терен, собственост на тръста на Гуинет, и някъде около година преди завършването й Бейли бе наредил върху тесния черен път да бъдат повалени големи дървета и по протежението му да бъдат разпръснати семена от бурени, та природата да заличи съществуването му възможно най-бързо.

Пазач на име Уейлън, нещо като съвременен планинец, посещаваше имота веднъж месечно и оставаше за по три дни, та всичко да е в ред и поддържано. Надали бе там в момента и когато Гуинет не можа да се свърже с него по телефона, решихме, че или се е разболял, или е вече мъртъв.

По обед зимният пейзаж бе останал зад гърба ни. Бяхме свалили веригите за сняг. Сред златистите ливади, зад които се издигаха зелени борови гори, тук-там се виждаше самотна къща или плевня зад оградено пасище. Макар някога да бяха изглеждали живописни и привлекателни, сега у тях се долавяше някаква неподвижност, сякаш бяха миниатюрни постройчици в стъклени преспапиета, само че без снега наоколо. Слънчевите лъчи падаха отвесно, така че никоя от тях не хвърляше сянка и всичките стърчаха безмълвни, мрачни и самотни.

Малко преди три часа следобед навигаторът ни уведоми, че павираният селски път свършва след около километър и половина. Оттам нататък трябваше да продължим пеша.

Изминали бяхме близо две трети от това разстояние, когато започнаха да се появяват кучетата. Лабрадори, немски овчарки, голдън ретривъри и различни смесени породи заприиждаха от полето и горите и заподтичваха успоредно с колата, като ни се усмихваха и енергично размахваха опашки. Преброихме около двайсет и нямахме представа чии може да са и откъде се бяха взели, ала веселото им държане ни подсказваше, че не представляват заплаха за нас.