Читать «Невинност» онлайн - страница 170

На Форд Скуеър огромен телевизионен екран подобно на гигантски прозорец показваше мрачна гледка към бъдещето ни, каквото то вече се разиграваше в Азия - мъртвите се валяха по улиците, а отчаяни тълпи се опитваха да се доберат до препълнените кораби. Надписи, течащи в долната част, изброяваха американски градове, в които вече имаше смъртни случаи от бързо разпространяващата се епидемия. За изключително кратко време тя бе обхванала толкова огромни географски райони, та и на най-заклетите оптимисти трябва да им бе станало ясно, че убежище няма да има.

Когато три снегорина пресякоха кръстовището пред нас един след друг в конвой, движещи се бързо и без сигнални светлини, Гуинет отбеляза:

- Те вече не обслужват града, бягат от него.

Строихме се зад тях и те ни разчистваха пътя, макар това далеч да не бе намерението им.

Скоро достигнахме покрайнините на най-далечния квартал, където за пръв път видяхме мародери. Приведени и с обезумели движения - като фигури на хищници от кошмар, те излизаха през строшени витрини на магазини и бутаха натоварени с продукти колички, влачеха контейнери със стоки, а после товареха откраднатото в коли - електронни устройства, последна дума на техниката, и всевъзможни луксозни предмети за бита. Някои бяха ококорили очи като уплашени коне, други изглеждаха зашеметени като деца на парти за рожден ден, за които са организирали търсене на съкровище.

Ясноликите ставаха свидетели и на всичко това.

Когато минавахме през предградията, много от ограбените магазини вече бяха подпалени и мародерите крадяха един от друг, вардейки плячката си с оръжие, железни лостове и брадвички за разбиване на лед. Мъж с горящи дрехи изтича през улицата пред нас, още стискащ кашон с логото на „Епъл“, докато пламъците се прехвърлиха от палтото към косата му и го запратиха виещ и обгорял върху тротоара.

78

Призори снегът вече бе спрял и ние се движехме през местност, където снежната покривка не беше толкова дебела и пътищата бяха свободни, като се изключат колите, шофирани от отчаяни и изпаднали в паника хора, които сами не знаеха накъде отиват и безразсъдно пътуваха без посока.

Отначало бяхме озадачени, че пътищата не са задръстени от автомобили, че хиляди не бягаха към далечни места, макар и да знаеха, че е невъзможно да се спасят. После чухме по радиото, че президентът е наредил на служителите на Вътрешна сигурност да затворят всички основни артерии, извеждащи от градовете, в които имаше международни летища и пристанища, защото първите случаи на чума бяха дошли тъкмо от тези метрополиси. Надеждата бе да се ограничи болестта. Бяхме се измъкнали тъкмо навреме.

Безсмислеността на правителствените мерки обаче стана ясна още в момента, в който ято кедрови копринарки излетяха от близкия жив плет и с пърхане минаха над пътя, като ни припомниха, че птиците са основният преносител на болестта. За разпространяването си епидемията не зависеше от пътуващите от Азия със самолети или кораби.

Макар и да бяхме уморени, не ни се искаше да спираме, преди да сме достигнали целта си. Предишната нощ, когато Гуинет бе дошла при езерото в Крайречния парк и за пръв път в живота си се бях возил в автомобил, бе споменала за място в провинцията, подготвено от баща й за нея, в случай че по някаква причина й се наложи да напусне града. Надявахме се да стигнем там, преди да е паднала нощта.