Читать «Адският свят» онлайн - страница 115

Единственото, което още действаше, бяха имплантите. Някъде в мъждукащото съзнание проблясна искра и то се опита да се съсредоточи за връзка с компютрите на катера… Нещо, което би могло да се нарече усмивка, изкриви лицето му. Една последна надежда имаше то, едно последно оръжие, което да хвърли по кулата.

То активизира комимплантата и се свърза с компютрите. Няколко мига му бяха необходими да мине на дистанционно управление и да насочи катера по нов курс. Съществото тихо се засмя и се сви на кълбо до най-близката стена. Много повече време му отне търсенето на начин да натисне спусъка с това, което бе останало от пръстите му, но все пак енергийният лъч успя да пробие дупка в стената на кулата. Сега то можеше да гледа навън в тъмнината.

Една ярка звезда се размърда, започна бавно да наедрява и скоро катерът се насочи право към Медната кула.

* * *

Чужденците бяха обградили плътно Ескадрилата; те напираха от двете страни, поваляйки тези, които нямаха място в пробуждащия се свят. Бойците от флота се биеха с горчива увереност; като опитни и много преживели хора осъзнаваха добре, че тази битка не можеше да бъде спечелена. Нападателите можеха да бъдат ранявани, разкъсвани, временно отблъсквани, но нямаше начин да бъдат убити — раните им заздравяваха след секунди. Съществата се бореха и разкъсваха едно друго, ала сега това ги настървяваше срещу хората.

Хънтър видя един взрив от деструктор да разкъсва обвивката на Медната кула и за миг си помисли, че експлозивите са избухнали по-рано. Но после прецени, че щетите са незначителни. Какво, по дяволите, прави там есперката? Чужденците се юрнаха отново напред и той мигновено се впусна във вихъра на битката. Спазми в мускулите и невероятна умора се стовариха като непоносима тежест върху ръцете му. Дори силовият екран вече не можеше да го предпазва от атаките.

Точно в този миг нисък продължителен рев се открои над звуците на битката и Хънтър отправи изпълнен с надежда поглед към нощното небе. Катерът се приближаваше от изток, двигателите му гърмяха неистово, корпусът се очертаваше от бордовите светлини. Сърцето на човека се изпълни с надежда и той се включи още по-ожесточен в борбата.

* * *

Това, което беше останало от Меган Де Чанс, наблюдаваше полета на катера над града и се опитваше да се засмее. Последното предизвикателство на съществото срещу Устройството, което го бе унищожило, ставаше действителност. То плачеше и едрите сълзи дълбаеха дълбоки дири по лицето му, сякаш бяха от киселина.

Катерът бучеше над града, насочил се право към Медната кула. Съществото подаде чрез ком-имплантата си последна команда и тихо продължи да се смее през сълзи, докато плътта му не се разпадна напълно.

Двигателите загърмяха с пълна мощност. Корабът се стрелна напред и се блъсна с всички сили в Медната кула. Великото Устройство изпищя панически чрез гърлата на безсмъртните си подчинени чудовища, когато последвалата удара експлозия трошеше и разкъсваше на части полуделите механизми, които бяха превърнали града в истински ад.