Читать «Персепликуис» онлайн - страница 4

— Дали е…? — попита Миранда.

Старият преподавател поклати глава.

— Лагерен огън. Няколко. Още бежанци. Можем да се присъединим към тях, така пътуването ще е по-лесно. Ако не греша, лагеруват на другия бряг на Галевир. Нямах представа, че сме се отдалечили толкова. Нищо чудно, че дъх не ми е останал.

— Ето — обърна се Миранда към момиченцето, поемайки отново напред. — Видя ли? Проблемите ни свършиха. Може би дори ще имат кола, в която да се вози някой старец.

Аркадиус се поусмихна.

— Тогава нещата може и да се подобрят.

— Ще…

Момиченцето стисна ръката на Миранда и отново спря. Към тях се задаваха конници. Животните бълваха бяла мъгла, а копитата им кънтяха по заледения път. Ездачите бяха увити в черни плащове. От качулките и шаловете им не можеше да се определи много, но едно нещо беше ясно — бяха хора, трима на брой. Идваха от юг, но не откъм огньовете. Не бяха бежанци.

— Какво мислиш? — попита Миранда. — Бандити?

Професорът поклати глава.

— Какво ще правим?

— Нищо. Ако имаме късмет, те ще се окажат просто притекли се на помощ добри люде. Ако не… — мрачно потупа торбата си. — Иди при огньовете и поискай да те приютят. Сетне се погрижи Мърси да стигне до Акуеста. Избягвай регентите и се опитай да кажеш на императрицата историята на момичето. Кажи ѝ истината.

— Ами ако…

Конете се приближиха и забавиха ход.

— Какво си имаме тук? — попита един от ездачите.

Миранда не можа да определи кой, но предположи, че е бил най-предният. Той ги изучаваше, докато те се вслушваха в учестеното дишане на конете.

— И ако това не е съвпадение — каза той, слизайки от седлото. — Точно към теб бях тръгнал, старче.

Беше висок и се движеше предпазливо, сковано. Пронизващите му очи проблясваха изпод качулката, носът и устата му бяха скрити под тъмночервен шал.

— Ранна разходка сред снега? — попита, приближавайки се.

— Трудно би могло да се нарече така — отвърна Аркадиус. — Бягаме.

— Не се и съмнявам. Бях ли изчакал дори и ден, щях да те пропусна и ти щеше да се измъкнеш. Посещението в двореца беше глупаво. Разкри твърде много. И за какво? Трябваше да си по-умен. Но възрастта сигурно носи със себе си отчаяние.

Погледна към Мърси.

— Това ли е момичето?

— Гай — каза Аркадиус. — Шеридън гори. Елфите прекосиха Нидвалден. Нападнаха!

Гай! Миранда го познаваше — или поне бе наясно с репутацията му. Аркадиус ѝ бе казал имената на всички църковни стражи. Според него Луис Гай бил най-опасният. Всички от нифронските стражи били фанатици, избрани заради безпрекословната отдаденост, но Гай си имал потекло. Девическото име на майка му било Ивон. Тя била набожно момиче, омъжило се за лорд Джаред Серет, пряк потомък на лорд Дариус Серет — комуто патриарх Венлин поверил да открие наследника на Старата империя. Това правеше Гай фанатик на фанатиците.

— За глупак ли ме вземаш? Това е детето, за което спомена на Етелред и Салдур, нали? Онова, което искаше да подготвиш за следваща императрица. Защо ти е да правиш това, старче? Защо точно това момиче? Това друг номер ли е? Или наистина се опитваше да ни я натресеш, без ние да осъзнаваме коя е? Да поправиш грешката си? — Гай коленичи, за да огледа Мърси по-добре. — Ела, дете.