Читать «Играта на ангела» онлайн - страница 293

— Дойдох да се сбогувам с вас.

Очите му се спряха на детето, което държеше за ръка. То ме гледаше с любопитство.

— Как се казваш? — попитах.

— Казва се Кристина — отвърна тарторът.

Погледнах я в очите и тя кимна. Почувствах, че кръвта ми се смрази. Можех само да гадая за чертите на лицето, но погледът не можеше да се сбърка.

— Кристина, поздрави моя приятел Давид. Отсега нататък ще живееш при него.

Размених поглед с тартора, но не казах нищо. Детето ми подаде ръка, сякаш бе упражнявало този жест хиляди пъти, и се засмя смутено. Наведох се и се ръкувахме.

— Здравейте — измънка момиченцето.

— Много добре, Кристина — рече тарторът одобрително. — И какво още?

Тя кимна, сякаш изведнъж си спомни нещо.

— Казаха ми, че сте майстор на приказки и истории.

— И то от най-добрите — добави тарторът.

— Ще направите ли една и за мен?

Поколебах се няколко секунди. Детето неспокойно погледна тартора.

— Мартин? — тихо рече той.

— Разбира се — отвърнах най-сетне аз. — Ще измайсторя за теб толкова приказки, колкото пожелаеш.

Момиченцето се усмихна и като се приближи до мен, ме целуна по бузата.

— Кристина, защо не отидеш на плажа и не почакаш там, докато се сбогувам с моя приятел? — попита тарторът.

Тя кимна и бавно се отдалечи, като на всяка крачка поглеждаше назад и се усмихваше. До мен гласът на тартора сладко шепнеше своето вечно проклятие.

— Реших, че ще ви върна онова, което обичахте най-много и което ви отнех. Реших, че поне веднъж ще бъдете на мое място и ще почувствате онова, което чувствам аз. Няма да остареете дори един-единствен ден и ще видите как Кристина пораства, ще се влюбите отново в нея, ще я видите как остарява и как един ден умира в ръцете ви. Това е моята благословия и моето отмъщение.

Затворих очи, отричайки мислено.

— Невъзможно е. Никога няма да бъде същата.

— Това ще зависи изцяло от вас, Мартин. Аз ви връчвам една празна страница. Тази история вече не ми принадлежи.

Чух как стъпките му заглъхват постепенно и когато отново отворих очи, тарторът вече не беше там. Застанала в подножието на кея, Кристина ме наблюдаваше внимателно. Усмихнах й се и тя колебливо дойде при мен.

— Къде е господинът? — попита.

— Отиде си.

Кристина се озърна наоколо. Безкрайният пуст бряг се простираше и в двете посоки.

— Завинаги ли?

— Завинаги.

Тя се усмихна и седна до мен.

— Сънувах, че сме били приятели — рече.

Погледнах я и кимнах.

— И сега сме приятели. Винаги сме били.

Тя се засмя и ме хвана за ръката. Посочих напред, към слънцето, което потъваше в морето, и Кристина го загледа със сълзи на очи.

— Дали ще си спомня някой ден? — попита тя.

— Някой ден.

Тогава разбрах, че ще посветя всяка минута, в която ни оставаше да бъдем заедно, за да я направя щастлива, да поправя болката, която й бях причинил, и да й върна онова, което така и не бях разбрал как да й дам. Тези страници ще бъдат нашата памет, докато тя изпусне сетния си дъх в ръцете ми и аз я взема с мен в открито море, там, където са дълбоките течения, за да потъна завинаги с нея и най-сетне да избягаме в едно място, където ни раят, ни адът ще могат някога да ни намерят.