Читать «Играта на ангела» онлайн - страница 279

— Дон Педро?

Вратата към всекидневната беше открехната. Надникнах вътре и го видях, застанал в средата на стаята. Поднесе револвера на баща ми към гърдите си и постави дулото на сърцето си. Втурнах се към него, но гърмежът на изстрела удави виковете ми. Оръжието падна от ръцете му. Тялото му се наклони и бавно рухна на пода, оставяйки алена следа върху мраморните плочи. Коленичих до него и го взех в прегръдките си. Куршумът бе пробил в дрехите му една димяща дупка, от която бликаше тъмна и гъста кръв. Дон Педро ме гледаше втренчено в очите, докато усмивката му се изпълни с кръв, а тялото му престана да трепери и се отпусна, облъхнато от мирис на барут и несрета.

23

Върнах се в колата и седнах, хванал волана с окървавените си ръце. Чувствах, че не ми достига въздух. Почаках една минута, преди да освободя ръчната спирачка. Вечерта бе забулила небето с червен саван, под който пулсираха светлините на града. Подкарах надолу по улицата, оставяйки зад гърба си силуета на Вила Елиус на хълма. На Авенида Пиърсън спрях и погледнах в огледалото за обратно виждане. От някаква скрита уличка изникна една кола, която зае позиция на около петдесет метра зад мен. Фаровете й не бяха включени. Виктор Грандес.

Продължих надолу по Авенида де Педралбес, докато подминах големия дракон от ковано желязо, който вардеше входа на имението Гюел. Колата на инспектор Грандес ме следваше на дистанция от стотина метра. Когато стигнах до Авенида Диагонал, завих наляво към центъра на града. Почти нямаше превозни средства, тъй че Грандес ме следваше с лекота, докато не реших да свърна надясно с надеждата да го изгубя из тесните улици на Лас Кортс. На този етап инспекторът вече се бе досетил, че присъствието му не е тайна, и бе включил фаровете си, скъсявайки дистанцията. В продължение на двайсетина минути криволичехме из плетеница от улици и трамваи. Промъквах се между омнибуси и коли, но фаровете на Грандес ме следваха неумолимо, без да изостават. Не след дълго възвишението Монжуик изникна пред нас. Големият палат на Световното изложение и останките от другите павилиони бяха затворени едва преди две седмици, но в мъглата на здрача вече изглеждаха като руините на някоя велика забравена цивилизация. Поех по широкия булевард нагоре към каскадата от призрачни светлини и блуждаещи огньове, които озаряваха фонтаните на Изложението, и увеличих скоростта, доколкото позволяваха възможностите на мотора. Докато се изкачвахме по шосето, което лъкатушеше по възвишението към Олимпийския стадион, Грандес постепенно печелеше терен и накрая вече можех ясно да различа лицето му в огледалото. За миг се изкуших да хвана шосето, което водеше към военната крепост на върха на хълма, но ако съществуваше някое място, от което да няма изход, то това бе именно то. Едничката ми надежда беше да се добера до другата страна на възвишението, която гледаше към морето, и да изчезна в някой от кейовете на пристанището. За тази цел имах нужда да спечеля време, но инспекторът вече бе на около петнайсет метра зад мен. Големите балюстради на „Мирамар“ се разкриха пред нас, а целият град се бе разпрострял в нозете ни. Дръпнах спирачката с всички сили и оставих Грандес да се блъсне в моя автомобил. Ударът повлече и двама ни и се носихме почти двайсет метра по шосето, вдигайки гирлянда от искри. Пуснах спирачката и изминах кратко разстояние напред. Докато Грандес се опитваше да си възвърне контрола, дадох заден ход и ускорих максимално. Когато инспекторът осъзна какво правя, вече беше късно. Благодарение на една от най-отбраните марки коли в града, аз го връхлетях с цялата мощ на каросерията и мотора, които бяха значително по-издръжливи от неговите. Силата на удара така го разтърси в кабината, че главата му се блъсна в предното стъкло и го разби на парчета. От капака на автомобила му се вдигна пара и фаровете угаснаха. Подкарах колата и ускорих, като оставих Грандес зад себе си и се отправих към наблюдателницата на „Мирамар“. След няколко секунди забелязах, че сблъсъкът бе приплескал задния калник към едната гума и при въртенето си тя се триеше в метала. Мирис на изгорял каучук изпълни кабината. След около двайсет метра гумата се спука и колата започна да криволичи, докато накрая спря, обгърната в облак черен дим. Излязох от нея и погледнах назад към мястото, където бе останала колата на Грандес. Инспекторът тъкмо се измъкваше полека от кабината. Огледах се наоколо. Спирката на въжената линия, която прекосяваше пристанището на града от хълма Монжуик до кулата Сан Себастиан, се намираше на около петдесет метра. Различих формата на кабинките, които се плъзгаха по кабелите в аления здрач, и се затичах натам.