Читать «Играта на ангела» онлайн - страница 278
Карлос Руис Сафон
— Като в старите времена в новинарския отдел — рекох аз.
— Някои неща никога не се променят, Давид. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.
Отвори гардероба си и ми подаде едно чисто ново, необличано палто. Приех го и прибрах книгата във вътрешния джоб. Видал ми се усмихна.
— Поне веднъж в живота ти те виждам добре облечен.
— На вас тези дрехи ви подхождаха повече, дон Педро.
— То това се разбира от само себе си.
— Дон Педро, има много неща, които…
— Те вече нямат значение, Давид. Не ми дължиш никакво обяснение.
— Дължа ви много повече от обяснение…
— Тогава ми говори за нея.
Видал ме гледаше с пълни с отчаяние очи, които ме умоляваха да го излъжа. Седнахме във всекидневната пред френските прозорци, които предлагаха изглед към цяла Барселона, и аз захванах да го лъжа от все сърце. Казах му, че Кристина е наела една малка мансарда в Париж, на „Рю дьо Суфло“, под името
— Трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, Давид. Че никога няма да я изоставиш. Че ще бъдеш до нея, каквото и да стане.
— Обещавам ви, дон Педро.
В бледия зрак на падащата вечер трудно можех да видя у него нещо повече от един стар и победен мъж, болен от спомени и угризения, мъж, който никога не бе имал вяра, а сега му оставаше само балсамът на доверчивостта.
— Ще ми се да можех да бъда по-добър приятел за теб, Давид.
— Вие бяхте най-добрият приятел на света, дон Педро. Бяхте много повече от това.
Видал се протегна и ме хвана за ръката. Целият трепереше.
— Грандес ми разказа за оня мъж, оня, когото наричаш тартора… Казва, че му дължиш нещо и мислиш, че единственият начин да си платиш дълга е да му предадеш една чиста душа…
— Това са глупости, дон Педро. Не им обръщайте внимание.
— А една мръсна и уморена душа като моята няма ли да ти свърши работа?
— Не познавам по-чиста душа от вашата, дон Педро.
Видал се усмихна.
— Ако можех да разменя мястото си с баща ти, щях да го направя, Давид.
— Зная.
Той стана и загледа как вечерта се спуска над града.
— Трябва да тръгваш вече. Отиди в гаража и си избери едната кола. Вземи която искаш. Аз ще погледна дали имам някакви пари в брой.
Кимнах и си взех палтото. Излязох в градината и тръгнах към гаражното помещение. Гаражът на Вила Елиус подслоняваше две коли, които блестяха като кралски каляски. Избрах по-малкия и дискретен автомобил — един черен „Испано-суиса“, който изглеждаше така, сякаш е бил каран най-много два-три пъти, и още миришеше на ново. Седнах на волана и включих мотора. Изкарах колата от гаража и зачаках в двора. Измина една минута, а дон Педро още не бе излязъл, така че аз слязох от колата, без да изключвам мотора. Върнах се в къщата, за да се сбогувам с него и да му кажа да не се тревожи за парите, защото все някак ще се справя. Минавайки през вестибюла, си спомних, че бях оставил оръжието върху масичката. Когато отидох да го взема, то вече не беше там.
