Читать «Затворникът на рая» онлайн - страница 108
Карлос Руис Сафон
— Какво общо имаш ти с Валс?
Каскос ме изгледа с ужас, убеден, че ще го убия на място. Измънка нещо неразбираемо и по ръцете ми покапаха слюнка и кръв от устата му. Стиснах още по-силно.
— Маурисио Валс! Какво общо имаш ти с него?
Лицето ми бе толкова близо до неговото, че можех да видя отражението си в зениците му. Капилярите в очите му започнаха да се пукат и мрежа от черни линийки плъзна към ирисите му. Осъзнах, че съм на път да го удуша, и рязко го пуснах. Каскос си пое дъх с хъхрещ звук и посегна към шията си. Седнах на леглото срещу него. Ръцете ми бяха покрити с кръв и трепереха. Влязох в банята и ги измих. Наплисках си лицето и косата със студена вода и когато видях отражението си в огледалото, не можах да се позная. За малко не бях убил човек.
11
Когато се върнах в стаята, Каскос все така седеше безсилно на стола и дишаше тежко. Напълних една чаша с вода и му я подадох. Виждайки, че се приближавам, той се дръпна на една страна в очакване на нов удар.
— Вземи — казах.
Отвори очи и като видя чашата, се подвоуми за миг.
— Вземи — повторих, — това е само вода.
Прие чашата с разтреперана ръка и я поднесе към устните си. Тогава забелязах, че съм му счупил няколко зъба. Той изстена и очите му се наляха със сълзи от болка, когато студената вода докосна оголената пулпа под зъбния емайл. Поседяхме в мълчание повече от една минута.
— Да повикам ли лекар? — попитах най-сетне аз.
Каскос вдигна поглед и поклати глава.
— Махай се оттук, преди да съм повикал полиция.
— Кажи ми какво общо имаш с Маурисио Валс и ще си тръгна.
Не откъсвах от него студения си поглед.
— Той… той е един от съучредителите на издателството, за което работя.
— Той ли те помоли да напишеш онова писмо?
Каскос се поколеба. Станах и направих крачка към него. Хванах го за косата и я дръпнах силно.
— Не ме удряй повече — замоли се той.
— Валс ли поиска от теб да напишеш писмото?
Каскос избягваше да ме погледне в очите.
— Не беше той — успя да каже.
— Кой тогава?
— Един от секретарите му. Армеро.
— Кой?
— Пако Армеро. Един от служителите в издателството. Каза ми да вляза отново във връзка с Беатрис. Ако съм го направел, рече, щял съм да получа нещо, някаква награда.
— Защо е трябвало да се свържеш отново с Беатрис?
— Не зная.
Замахнах, сякаш се канех да го ударя пак.
— Не зная — изскимтя Каскос. — Истина ти казвам.
— Затова ли я покани на среща тук?
— Аз още си я обичам.
— Добре го показваш, няма що. Къде е Валс?
— Нямам представа.
— Как може да не знаеш къде е шефът ти?
— Защото не го познавам, ясно ли ти е? Очите му не съм виждал. Никога не съм разговарял с него.
— Я ми обясни.
— Започнах работа в „Ариадна“ преди година и половина, в мадридския отдел на издателството. През цялото това време никога не съм виждал Валс. Никой не го е виждал.
Той бавно се изправи и отиде до телефона. Не го спрях. Вдигна слушалката и ме изгледа с ненавист.