Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 68

— Кой си ти? — попита Елбраян.

— Наричат ме Бели’мар Джуравиел — отвърна дребното същество с обезоръжаваща усмивка и му даде знак да го последва, дори пристъпи напред, така че краката му потънаха в сивия облак чак до глезените.

— Какво си? — продължи да разпитва Елбраян, този път по-уверено.

Всъщност вече и сам се досещаше какъв ще е отговорът, макар че и от него нямаше да научи кой знае какво, тъй като не знаеше почти нищо за елфите.

Джуравиел отново спря и го изгледа изпитателно:

— Нима наистина знаеш толкова малко?

При тези думи в очите на Елбраян припламнаха сърдити искри — съвсем не беше в настроение за подобни загадки.

— В мрачно място се е превърнал светът — продължи Джуравиел. — Само като си помисля, че едно столетие бе достатъчно, за да заличи спомена за нас.

Намръщената гримаса на Елбраян отстъпи място на искрено любопитство.

— Наистина ли не знаеш?

— Какво да знам? — сопна се той предизвикателно.

— Наистина ли не знаеш нищо за останалите раси, населяващи Корона?

— Знам за гоблините и за фоморийските великани! — повиши глас младежът, а гневът му, позатихнал за миг, започна да се възвръща.

Джуравиел имаше какво да отвърне на това, нещо за очевидната неподготвеност на Дъндалис да се справи с враг, за когото твърдеше, че знае достатъчно. Ако момчето наистина знаеше каквото и да било за злите раси по света, защо съселяните му не бяха успели да се справят с един най-обикновен гоблинов набег? Все пак, доброто сърце не му позволи да зададе такъв въпрос, не и докато раните на Елбраян бяха толкова пресни.

— Е, и покривам ли се с твоите представи за тези създания? На гоблин ли ти приличам или може би на великан? — попита елфът кротко и дори само гласът му, нежен и така мелодичен, бе достатъчен, за да направи смешно всяко сравнение между него и скверните, кресливи чудовища.

Елбраян задъвка долната си устна, мъчейки се да намери подходящ отговор, но така и не успя и вместо това поклати глава.

— Ела — за трети път го подкани Джуравиел и отново се накани да прекрачи в мъглата.

— Все още не си отговорил на въпроса ми — настоя Елбраян.

Този път изражението, с което елфът го изгледа, бе много по-сериозно отпреди.

— Отговорът, който търсиш, не може да бъде изразен с думи — обясни той. — Да, мога да ти кажа името на своята раса, няма да се изненадам, ако дори ти си го чувал преди, ала малко истина ще извлечеш от него и много нищо незначещи предания.

Объркан, Елбраян наклони глава на една страна.

— Представата, която инстинктивно ще изникне в съзнанието ти, щом чуеш името на моята раса, неминуемо ще се сблъска с онова, което виждаш със собствените си очи — продължи Джуравиел. — Попита ме за името ми и аз ти го дадох на драго сърце, защото думите „Бели’мар Джуравиел“ ти никога досега не си чувал и затова не свързваш с нищо конкретно. После обаче ме попита какъв съм, а това не мога да ти кажа. Това е нещо, което Елбраян Уиндон от Дъндалис сам трябва да открие.

Преди младежът да успее да отвори уста, за да попита откъде непознатият знае името му, Джуравиел се обърна и се изгуби в мъглата. В продължение на няколко мига Елбраян остана на мястото си, поклащайки се напред-назад, докато се мъчеше да въведе ред в мислите си. После изведнъж осъзна, че отново е съвсем сам, без никаква представа къде е попаднал. Май нямаше особен избор, освен да последва непознатия, който и да беше той.