Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 70

— Ще ми кажеш ли поне къде се намираме? — обърна се Елбраян към своя водач, който от известно време изглеждаше така, сякаш ходи насън и напълно е забравил младия си спътник.

След около три-четири метра Джуравиел спря и се обърна:

— Във вашите карти това място (ако изобщо го има там) се нарича просто Долина на мъглите.

Елбраян, комуто това име не говореше абсолютно нищо, сви рамене, макар да се радваше да научи, че все пак има карти, на които тази долина е отбелязана. Ако това бе вярно, значи все пак не беше мъртъв.

— В действителност, истинското му име е Андур’Блау Иннинес, Облачната крепост, въпреки че малцина от твоя народ са чували това име, а онези, които го знаят, предпочитат да не го разтръбяват наляво и надясно.

— Винаги ли говориш с гатанки? — възнегодува Елбраян.

— А ти винаги ли задаваш глупави въпроси?

— Какво глупаво има в това да искам да науча къде съм попаднал?

— Е, нали ти казах. Нима моят отговор промени нещо? Чувстваш ли се по-спокоен сега, когато знаеш, че си попаднал на място, за което никога досега не си чувал?

Елбраян изръмжа и разроши светлокестенявата си коса.

— Все пак — продължи елфът със снизхождение в гласа, — твоят народ държи да отбележи всяко кътче от света в своите карти, да даде име на всичко, което среща по пътя си, да му сложи етикет и да го постави в съответната категория, сякаш така получава власт над онова, което не може да бъде подчинено. Лъжливо усещане за сигурност, предполагам.

— Сигурност?

— Арогантност — поясни Джуравиел, после изведнъж плесна с ръце и възторжено възкликна: — Млади човече! Ти се намираш в Андур’Блау Иннинес!

Елбраян повдигна вежди и озадачено сви рамене.

— Именно! — сухо рече елфът и продължи напред.

Елбраян въздъхна и го последва.

Измина още половин час без да се случи нищо. Младежът вървеше след Джуравиел и се оглеждаше във всички посоки, а красотата на Андур’Блау Иннинес не преставаше да го изумява. Ала колкото и силно да го впечатляваше мястото, погледът му час по час се спираше върху странното създание пред него.

— Използваш ли ги? — Въпросът се изплъзна от устните му, преди да успее да го спре.

Джуравиел се обърна и го видя да стои на пътеката и да го сочи с крайно смутено изражение.

— Логичен въпрос — отвърна елфът с развеселена усмивка, която значително успокои притеснения младеж, после добави с доста попресилено облекчение: — Най-сетне.

Елбраян отново се смръщи.

— Защо обаче искаш да знаеш? — продължи Джуравиел, уклончив както винаги. — За да си спечелиш предимство в битка? Не че ти и аз някога ще се изправим един срещу друг! — думите му успокоиха настръхналия Елбраян и той побърза да добави: — Освен, разбира се, когато… — изречението увисна във въздуха, за пореден път оставяйки Елбраян в пълно неведение.

Объркан и недоумяващ, чувстващ се съвсем не на място — както физически, така и емоционално — младежът си пое дълбоко дъх и си наложи да се откъсне от тревогите и притеснението и да погледне на всичко отстрани. Някак си успя да остави страха и черните мисли зад себе си и да насочи цялото си внимание към настоящия миг. Може би обзелият го покой не бе нищо друго освен примирение, приемане на онова, което беше неизбежно, ала в очите на Джуравиел очевидната промяна в настроението на момчето говореше много добре за него. Умението да се дистанцира по този начин със сигурност щеше да му бъде от изключителна полза — не само заради сполетялата го съвсем наскоро трагедия, но и заради изпитанията, които тепърва му предстояха.