Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 16

Авелин чу тъпите удари на дървото, чу и неволните стенания, откъснали се от устните на послушниците в началото на редицата. Той се вглъби в себе си и запя още по-силно. Сега чуваше единствено собствения си глас, беше се предал изцяло на вярата си, издигайки я като щит срещу физическата болка. Погълнат напълно от религиозния си унес, той дори не почувства първите удари, а когато най-сетне усети сопите да се стоварват върху гърба му, допирът им му се стори някак далечен и нереален, моментно неудобство, бледнеещо пред вечното блаженство, което го очакваше. Откакто се помнеше, мечтаеше да се посвети на Бога, през целия си живот бе копнял за този ден.

И ето че той най-сетне бе настъпил, този най-чакан от всички ден, неговият ден. Авелин премина Изпитанието, без да издаде нито стон, нито дори въздишка — нищо, освен ритмичния, равномерен напев.

Този подвиг на вярата не убягна от вниманието на абат Маркварт и на останалите монаси, наблюдаващи посвещаването в сан на послушниците от лето Господне осемстотин и шестнадесето. Никой от останалите младежи не можеше да се похвали с подобно постижение, всъщност вече дълги години никой не бе издържал Изпитанието така доблестно.

Тежките каменни порти на Сейнт Мер’Абел се захлопнаха с шумен грохот, който разтърси Аналиса Десбрис от глава до пети. Мъжът и я притисна до гърдите си, разбирайки острата й болка — както физическа, така и душевна.

Също както сина си, и Аналиса знаеше, че двамата няма да се видят никога вече, не и в този живот. Да, беше го предала в служба на своя Бог на драго сърце, ала освен това беше и обикновено човешко същество и сега болката от раздялата изпиваше и малкото сила, останала в изнемощялото й тяло.

Както винаги, Джейсън я подкрепяше с цялата си душа: В неговите очи също имаше сълзи, ала за разлика от нейните, те не бяха израз на щастие, а на сложна смесица от чувства — от обикновена, бащинска тъга до тих гняв. Никога не си бе позволил да критикува открито решението на сина си, ала неведнъж се бе питал дали Авелин не похабява живота си.

Прекрасно разбираше обаче, че не би могъл да каже подобно нещо на крехката Аналиса. Всяка по-тежка дума можеше да я прекърши. Единственото, което му оставаше сега, бе да се надява, че ще успее да я отведе вкъщи, в собственото й легло, преди смъртта да я надвие.

Дори мисълта за родителите му не можа да отвлече вниманието на Авелин от гледката, която се откри пред очите му, когато влезе в бруления от вятъра двор на манастира. А когато пристъпи във величественото преддверие, неволно ахна от възхищение.

Вътре имаше само няколко тесни прозорчета и на приглушената светлина от висящите по стените факли, дебелите греди, които поддържаха тавана, сякаш танцуваха в безтегловност. Никога досега Авелин не бе виждал толкова огромно помещение и му беше трудно да си представи колко ли време и усилия трябва да бе отнело издигането му. Та тук преспокойно би се побрал цял Йоманеф, родното му село, и дори би останало място за конете!

Окачените по стените гоблени бяха не по-малко впечатляващи — картините бяха пресъздадени толкова изкусно, че сякаш създаваха свой собствен свят, изпълнен с безброй други образи, които се преплитаха в една вълшебна мозайка, пленяваща въображението на всеки, спрял поглед върху тях. Гоблени покриваха стените от край до край, единствено изключение правеха малките прозорчета и поставките, на които бяха наредени блестящи оръжия — мечове и копия, тежки секири и дълги кинжали, както и десетки други приспособления, завършващи с извити кукички и опасни наглед остриета, които Авелин не познаваше. Като безмълвни стражи на много места се възправяха най-различни доспехи — от простите, застъпващи се дървени плочки, носени от древните бехренци до здравите метални брони, изковани специално за кралската стража — Сърцатата бригада на Хонс-де-Беер. Край една от стените стоеше близо петметрова статуя, облечена в дебела кожена дреха, обточена с козина и подсилена със заострени метални плочки и тежки железни халки. Фомориец, досети се Авелин и неволно потръпна, фомориец в типичното за войнствената си раса бойно облекло. До великана бяха наредени две дребни фигурки — едната едва стигаше до кръста на Авелин, а другата, макар и малко по-висока, беше слаба и жилава. По-ниското същество носеше лека кожена туника, а на ръцете си имаше метални предпазители, които стигаха чак до лактите. Червената барета, нахлупена на главата му, не остави никакво съмнение у младия послушник — пред него стоеше джудже и по-точно, един от злите паури, наричани още „аленокапци“ заради ужасяващия обичай да накисват кепетата си (изработени от човешка кожа и надарени с магия) в кръвта на своите жертви, докато своеобразният „плат“ не придобиеше наситен червен цвят.