Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 11

Олван кимна примирително — никак не му се щеше да предизвика някой от прословутите гневни изблици на Броуди. Пък и наистина, край огнището на селската гостилница, неведнъж бяха звучали безкрайните спомени на стареца — истории за битки с гоблини и с фоморийски великани, по времето, когато първите заселници поставяли основите на Дъндалис и разчиствали тукашните земи. Съселяните му учтиво го изслушваха, ала мнозина многозначително повдигаха вежди и поклащаха глави, колчем Броуди извърнеше поглед.

— Нали се говореше, че били забелязали някакъв гоблин да се навърта край Тревясал лъг? — обади се друг от мъжете, имайки предвид едно от съседните поселища.

— Хлапашки небивалици — побърза да им припомни Олван, потушавайки още в зародиш надигналото се тревожно шушукане.

— Е, добре — намеси се майката на Пони, — ясно е, че имате какво да ни разкажете, ние пък имаме немалко работа. И двете най-добре да почакат докато се съберем в гостилницата — и работата, и приказките ще ни вървят повече след една хубава яхния от еленско месо.

Олван кимна в знак на съгласие и хората започнаха да се разотиват, хвърляйки по един последен поглед към гоблиновия труп, който бързо посивяваше. Елбраян и Пони обаче останаха и дълго се взираха в дребното тяло. От вниманието на момичето не убягна пренебрежителното изсумтяване на приятеля й.

— Малък е колкото осемгодишно дете — високомерно махна с ръка Елбраян, усетил погледа й върху себе си.

Вярно, че малко преувеличаваше, ала тялото на гоблина наистина беше само четири фута и надали тежеше повече от четиридесетте килограма на Елбраян.

— А откъде знаеш, че в действителност не е на някое дете? — попита Пони.

— Нали чу стария Граби — нелепият прякор накара момчето да се намръщи. — Каза, че си бил напълно пораснал.

— Изглежда доста свиреп — възрази Пони и се приведе още по-близо до тялото. — Забрави ли язовеца? — тихичко добави тя, когато приятелят й отново изсумтя. — А пък беше поне три пъти по-малък от гоблина…

Елбраян се изчерви и извърна очи. По-рано тази година в една от примките на децата се бе хванал язовец и Елбраян, като най-голям от всички, бързо бе поел командването над малката групичка. Наперено се беше приближил до капана, само за да установи, че животното някак си е успяло да прегризе въжетата, които го възпираха. Когато освирепялото създание се бе нахвърлило срещу него с оголени зъби, говореше легендата (а сред децата историята за случилото се онзи ден си беше истинска легенда), Елбраян „побягнал толкова бързо, че така и не усетил кога тръгнал по дънера на най-близкото дърво, без дори да се държи за клоните“.

Останалите хлапета също избягали, ала не чак толкова далеч, че да не станат свидетели на пълното унижение на своя водач, когото разлютеното животно държало на дървото още цял час.

Проклетият му язовец, помисли си Елбраян, пък и Пони, дето не можеше да остави старата рана на мира. Без да каже нито дума, той се обърна и си тръгна.

Пони не можа да сдържи развеселената си усмивка, докато го наблюдаваше, чудейки се в същото време дали този път не бе отишла прекалено далеч.