Читать «Пробуждането на демона» онлайн - страница 10

Когато Елбраян и Пони влязоха в Дъндалис начело на ловците, слънцето вече се бе издигнало високо в небето и цялото село отдавна бе на крак. Първоначалната радостна възбуда, изписана по лицата на посрещачите, бързо отстъпи място на неловка уплаха, която от своя страна бе сменена от пълно изумление при вида на донесената плячка и най-вече на един от труповете — този на дребно човекоподобно същество.

— Гоблин? — не можеше да повярва една от жените и се приведе над грозното същество, за да разгледа по-добре отблъскващото му лице: плоско чело, дълъг, остър нос, кръгли, жълти очички, помътнели и безжизнено изцъклени. Дълги и щръкнали, ушите му имаха заострени върхове и дебела месеста част. При вида на полуотворената уста, пълна с криви, извити навътре жълто-зеленикави зъби, жената неволно потръпна. Въпреки че брадичката бе по-скоро малка, челюстите изглеждаха забележително яки — приживе чудовището със сигурност бе имало жестока захапка, от която надали някой можеше да се измъкне невредим.

— Наистина ли имат такъв цвят? — обади се друга жена и дори се осмели да докосне трупа на гоблина. — Или стават такива, едва след като умрат?

— Жълто и зелено — уверено отвърна един от по-възрастните селяни, въпреки че не бе участвал в ловната експедиция.

Елбраян го изгледа с интерес. Съсухрен и прегърбен, мъжът, който се бе намесил, се казваше Броуди Благия, макар децата от Дъндалис да го наричаха „Броуди Грабителя“ — прякор, с който честичко го дразнеха, а после побягваха в престорен ужас. Старият Броуди беше доста сопнат, вечно сърдит както на целия свят, така и на собствените си болежки, и бе прекрасен прицел за подигравките на селските хлапета, тъй като лесно се ядосваше и хукваше подире им, ала така и не успяваше да ги хване. Елбраян се замисли над истинското име на Броуди и едва се въздържа да не се разсмее на противоречието между него и грубото държание на стареца.

— Със сигурност е гоблин — продължи Броуди, очевидно наслаждавайки се на вниманието. — Че и никак не е малък. И да — отговори той на въпроса на жената, — наистина са жълто-зеленикави, макар че този тук вече е започнал да посивява.

И се изсмя пренебрежително, което още повече засили ефекта от думите му. Гоблини не се срещаха често, мнозина дори не вярваха в съществуването им и ги смятаха за легенда. Даже в Дъндалис и в другите поселища, разположени на границата с Дивите земи, от дълги години никой не бе забелязвал гоблини… освен, разбира се, (стига да можеше да се вярва на приказките му) стария Броуди.

— Значи си виждал гоблини и преди? — попита Олван Уиндон, бащата на Елбраян, а тонът му, както и начинът, по който скръсти ръце пред гърдите си, красноречиво говореха какво мисли за достоверността на подобно твърдение.

— И още как! — сопна се Броуди. — Колко пъти съм ви разправял!