Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 46

Дризт искаше да продължат, докато оставят Чукарите зад гърба си, ала преходът бе дълъг, а теренът — труден и конете бяха достигнали предела на силите си. Спряха на едно малко възвишение и се настаниха в малка елова горичка — подозираха, че вражески очи ги следят не само от една посока.

Дризт се покатери на едно дърво още преди приятелите му да успеят да слязат от конете. Спънаха животните близо едно до друго и седнаха край тях. Дори и Риджис не можеше да заспи — въпреки че имаше пълно доверие на Дризт и знаеше, че очите му ще забележат и най-малката опасност, сърцето му биеше възбудено, в очакване на онова, което щеше да се случи.

Бруенор, кален в хиляди битки, се чувстваше достатъчно сигурен в своите умения. Облегна се на едно дърво и здраво стисна дръжката на секирата си, белязаното с десетки резки оръжие лежеше на гърдите му.

Уолфгар обаче нямаше време за почивка и веднага се залови да събира счупени клонки и да ги подостря. Опитвайки се да се възползва от всяка възможност, която му предлагаше местността, той ги разположи на стратегически места така, че острите им върхове да отрежат пътя на нападателите. Част от пръчките варваринът превърна в капани, които да препънат всеки, който стъпи върху тях.

Най-притеснен от всички бе Риджис, който неспокойно следеше действията на приятелите си. Знаеше, че самият той няма кой знае какво да прави, за да се подготви за битката. Единственото, което можеше да стори, бе да се държи достатъчно настрани, за да не пречи на другарите си. Може би щеше да му се удаде възможност да нанесе някой изненадващ удар, но в този момент изобщо не мислеше за подобни неща. Смелостта му се събуждаше изневиделица и със сигурност не беше нещо, което можеше да планира.

Въпреки всичките приготовления, които служеха най-вече да отклонят мислите им от предстоящото нападение и да намалят напрежението, четиримата приятели въздъхнаха с облекчение, когато очакването най-сетне свърши и опасенията им се сбъднаха. Само час след като се бяха установили на лагер, Дризт им съобщи, че е видял движение в полето под горичката.

— Колко са? — попита Бруенор.

— По четирима за всеки от нас, че и повече.

Джуджето се обърна към Уолфгар:

— Готов ли си, момче?

Варваринът вдигна чука си.

— Четирима срещу един? — изсмя се той.

Бруенор харесваше увереността на младежа, макар прекрасно да разбираше, че всъщност може да им се наложи да се изправят срещу повече противници — Риджис надали щеше да се включи в битката.

— Тук ли ще ги оставим да дойдат или ще ги ударим в полето? — попита Бруенор.

— Нека дойдат тук — отвърна елфът. — Приближават се много предпазливо — явно имат намерение да ни изненадат.

— А да изненадаш онзи, който се е канил да изненада теб, е много по-добре от това да нанесеш първия удар отдалеч — довърши мисълта му Бруенор. — Гледай да направиш всичко, което можеш с лъка си, когато започнем, елфе. Ще разчитаме на теб!

Уолфгар съвсем ясно си представи смъртоносния огън, който гореше сега в лавандуловите очи на Дризт и ярко контрастираше със спокойствието, което излъчваше цялото му същество преди битка. Варваринът не бе притеснен — жаждата за битки на Дризт бе по-силна и от неговата, а и досега не бе виждал никой враг да надвие свистящите ятагани. Той стисна чука си още по-здраво и се сви в една дупка край корените на най-близкото дърво.