Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 45
Р. А. Салваторе
— Отлична идея, момче! — каза Бруенор. — А както гледам, вече отдавна минава пладне, тъй че да се мятаме на конете и да потегляме!
— Можеше да ни спестиш отличната си идея, поне докато се навечеряме! — недоволно рече Риджис на Уолфгар и неохотно се зае да оседлае малкото си бяло пони.
Варваринът отиде да помогне на дребния си приятел, който се бореше със седлото.
— Ала щяхме да изгубим няколко часа езда — отвърна той.
— Колко жалко би било наистина! — язвително рече полуръстът.
Този ден, четвъртия, откакто бяха напуснали Лускан, приятелите достигнаха Чукарите — хълмиста местност, осеяна с назъбени могили. Всичко наоколо излъчваше сурова, завладяваща красота; във въздуха витаеше усещане за първичност и непокорност, което караше пътника, минаващ оттам, да се чувства като първооткривател на девствени, още недокоснати от човешки поглед, земи. И, както става винаги в подобни места — диви и недокоснати от цивилизацията — с възбудата от приключенията неминуемо дойде и опасността. Току-що бяха навлезли в първата долчинка в неравната местност, когато Дризт съзря добре познати дири — следи, оставени от грубите крака на отряд орки.
— Минали са оттук преди по-малко от един ден — каза той на притеснените си спътници.
— Колко са? — попита Бруенор.
Елфът сви рамене:
— Поне една дузина, най-вероятно около двадесетина.
— Май е най-добре да продължим напред — предложи джуджето. — Поне са пред нас, а туй си е по-добре, отколкото да се промъкват по нашите дири. По залез-слънце, когато бяха изминали половината от пътя си за този ден, четиримата приятели спряха за кратка почивка и пуснаха конете да пасат на близката поляна.
Дирите на орките бяха все така пред тях, но Уолфгар, който се движеше последен, непрекъснато се взираше назад.
— Следят ни — рече той в отговор на неизречения въпрос на останалите.
— Орки? — попита Риджис.
Варваринът поклати глава:
— Не, или поне досега не съм срещал такива. Този, който ни следи, е хитър и предпазлив.
— Може би орките тук са по-умни от онез’ в Долината — обади се Бруенор, макар да не бе особено убеден.
Самият той подозираше нещо съвсем различно от орки и дори без да поглежда към Риджис знаеше, че полуръстът споделя опасенията му. Онова, което Риджис бе нарекъл древна могила, докато разучаваха картата, трябва да бе някъде наблизо до тях.
— Да се качваме на конете — предложи Дризт. — Ако яздим бързо, може би ще успеем да им избягаме или поне да заемем по-удобна позиция.
— Прав си, елфе — отвърна Бруенор. — Ще яздим докат’ луната залезе и ще спрем, едва когато открием място, където да можем да се защитаваме. Все ми се струва, че още преди да се е разсъмнало ще ни се наложи да се бием.
Яздиха дълго и когато най-сетне спряха, бяха прекосили почти цялата местност без да видят нови следи. Даже и дирите на орките изчезваха на север — пътят пред тях като че ли най-сетне бе чист. Въпреки това, Уолфгар бе сигурен, че на няколко пъти бе чул звуци и с крайчеца на окото си бе видял някакво движение зад тях.