Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 44

— Невероятно! — изсмя се Дризт.

Бруенор и Уолфгар само поклатиха глава, без да могат да повярват на очите си.

За първи път откакто бе влязъл в дома на фермерите, Риджис се замисли дали дългото му отсъствие не бе разтревожило приятелите му. Фермерът го бе поканил да сподели вечерята им преди да заговорят по работа и понеже трябваше да бъде учтив (а и понеже този ден бе вечерял само веднъж) Риджис нямаше как да му откаже. Все пак се постара да приключи колкото се може по-бързо и учтиво отказа четвъртата порция, която любезните домакини настоятелно му предлагаха. След това да получи конете се бе оказало съвсем лесно — трябваше само да обещае, че ще ги остави при магьосниците от Дългата седловина, когато си тръгне оттам.

Риджис бе сигурен, че приятелите му няма да му се сърдят дълго. Вярно, че ги бе накарал да прекарат половината нощ, разяждани от тревога за него, но пък щеше да им спести дълги дни бродене по опасните пътища на тези земи. Само няколко часа, прекарани на гърба на конете и с вятъра, свирещ край ушите им, докато се носят напред, щяха да са достатъчни, за да ги накарат да забравят гнева си. А дори и да не му простяха толкова бързо, Риджис бе на мнение, че едно добро похапване си заслужава някое и друго дребно неудобство.

По настояване на Дризт се движеха повече на изток, отколкото на югоизток. Върху картата на Бруенор нямаше нищо, което би могло да им помогне да определят най-прекия път до Дългата седловина и елфът се притесняваше, че ако тръгнат право на югоизток и пропуснат целта си, макар и само с няколко мили, ще достигнат пътя за северния град Мирабар, без да знаят дали да тръгнат наляво или надясно. А като вървяха на изток можеха да бъдат сигурни, че когато стъпят на главния път, ще се намират на север от селцето. Така може би щяха да удължат пътуването си с някоя и друга миля, но иначе рискуваха да изгубят дни, докато разберат къде точно се намират.

През следващото денонощие яздиха бързо, без да срещнат когото и да било по пътя си. След това Бруенор реши, че вече са достатъчно далеч от Лускан, за да се опасяват от преследвачи:

— Май е време отново да започнем да пътуваме през деня — рече той на втория ден след като се бяха сдобили с конете.

— Предпочитам нощта — отвърна Дризт.

Беше ранен следобед и той, току-що станал от сън вчесваше стройния си черен жребец.

— А аз — не — обади се Риджис. — Нощите са за спане, а и конете не виждат в тъмното — като нищо могат да окуцеят с всички тези дупки и камъни по пътя!

— Да вземем най-доброто и от деня, и от нощта — рече Уолфгар и се протегна, прогонвайки съня от тялото си. — Нека тръгваме, когато слънцето се издигне високо в небето, за да остане зад гърба ни и да не пречи на Дризт, и да яздим няколко часа след като нощта се й спуснала.