Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 37

— Кой търси земята на предците си?

Трябваше да се подчини:

— Джуджето, Бруенор Бойния чук. Той търси родните си земи, Митрал Хол, а приятелите му са с него, за да му помогнат да ги открие. Защо толкова се интересуваш от тях? Та те нямат нищо общо с Лускан и не представляват заплаха за Домовата кула.

— Не съм те извикал тук, за да отговарям на въпросите ти! — сопна се Дендибар. — Кажи ми кой бяга? И от какво се бои?

— Виж!

Моркай махна с ръка и в съзнанието на шарения магьосник се появи образът на един конник, който бясно препускаше през тундрата. От устата на коня капеше ляна, но ездачът безмилостно го пришпорваше и черната му наметка се развяваше зад него.

— Полуръстът бяга от този човек — обясни Моркай. — Ала какво иска от него конникът, остава загадка за мен.

Дори и тази оскъдна информация се струваше твърда много на Моркай. Не му се щеше да казва каквото и да било на Дендибар, но все още не можеше да не се подчини на заповедите му. Само че волята на шарения магьосник отслабваше все по-бързо — заклинанието наближаваше своя край.

Дендибар се замисли над онова, което току-що бе научил.

Не бе чул нищо, което да има връзка с кристалния отломък, но поне бе разбрал, че четиримата приятели нямат намерение да остават задълго в Лускан. Освен това май току-що бе открил нов съюзник, още един източник на информация. Черният конник трябва да бе наистина могъщ, щом бе накарал четиримата герои от Долината да избягат пред него.

Дендибар точно обмисляше следващия си ход, когато духът на Моркай — все така упорито съпротивляващ се на неговата воля — го извади от мислите му. Разгневен, той хвърли изпепеляващ поглед на Червения и разви пергамента.

— Все така дързък! — изръмжа той и макар че, ако бе напрегнал цялата си сила, щеше да успее да продължи заклинанието още малко, започна да чете свитъка.

Моркай потръпна, въпреки че съвсем съзнателно бе предизвикал шарения магьосник. Примиряваше се с мъчението, защото то неизменно означаваше край на разпита. Доволен бе, че Дендибар не го накара да му разкрие едно друго събитие, нещо, което ставаше далеч от Лускан, в равнината, простираща се отвъд Десетте града.

Докато заклинанията на шарения магьосник пронизваха глъбините на душата му, Моркай насочи съзнанието си далеч от малката стаичка, в която се намираше сега. Пред очите му отново изникна образът на търговския керван, който само преди един ден бе напуснал Бремен, най-близкия от Десетте града. Видя и смелата млада жена, която пътуваше с търговците. Мисълта, че тя (поне засега) бе успяла да се измъкне от злокобното внимание на Дендибар, го караше да забравя мъченията.

Не че Моркай бе чак толкова човеколюбив, никога не го бяха обвинявали в излишък от доброта. Но нищо не можеше да му достави по-голяма радост от това да попречи по всеки начин, за който можеше да се сети, на негодника, който бе причинил смъртта му.

* * *

Кестенявите къдрици на Кати-Бри се полюшваха около главата й. Седнала в първата каруца от търговския керван, който бе напуснал Десетте града преди ден, тя отиваше към Лускан. Без да обръща внимание на хапещия вятър, Кати-Бри не откъсваше поглед от пътя пред себе си и търсеше някакъв знак, който да й подскаже, че убиецът е минал оттам. Беше съобщила на Касиус за Ентрери и знаеше, че той ще каже на джуджетата. Зачуди се дали не прави грешка като се измъква с търговския керван, преди те да успеят да организират свое собствено преследване на убиеца.