Читать «Сребърни реки» онлайн - страница 217

— Тогава ще тичаме! — отвърна Дризт, без да откъсва очи от тунела, в който бе изчезнал Ентрери.

Когато тримата приятели най-сетне достигнаха тераската, далеч зад себе си чуха свиреп лай и видяха малки светлинки — дуергарите и хрътките на мрака бяха достигнали галерията. Дризт поведе другарите си по тясната пътечка, притиснал гръб до стената, напредвайки бавно към другия край на бездната. Под краката му се простираше Клисурата и пламъците, които все още горяха на дъното й, непрестанно напомняха за съдбата на падналия му приятел. Може би това наистина бе подобаващ гроб за Бруенор, мислеше си той, тук, в дома на славните му предци. Може би джуджето най-сетне бе утолило копнежа, който го бе измъчвал през по-голямата част от живота му.

Ала загубата си оставаше непоносимо болезнена. През годините, прекарани с Бруенор, Дризт бе опознал един състрадателен и внимателен приятел, на който можеше да разчита по всяко време и във всичко. Можеше да си повтаря до безкрай, че Бруенор най-сетне бе намерил покой, че джуджето бе изкачило своя връх и бе спечелило своята битка, ала единственото, което чувстваше сега, бе раздираща болка от смъртта на приятеля си, и тези мисли бяха безсилни да разсеят скръбта му.

Кати-Бри с мъка преглъщаше горчивите сълзи, които напираха в очите й, а тежките въздишки на Уолфгар издаваха болката, която го разкъсваше, докато минаваха над пропастта, превърнала се в гробница на Бруенор. За Кати-Бри Бруенор бе едновременно баща и приятел, онзи, която я бе научил да бъде корава, и който я бе дарил с безгранична обич. Всичко, което й бе давало сигурност в този живот — нейният дом и нейното семейство — сега гореше на дъното на пропастта, върху гърба на един дракон, заченат в недрата на самия пъкъл.

Мъчително вцепенение бе обхванало Уолфгар, вледеняващият полъх на смъртта и внезапното осъзнаване на безкрайната крехкост на живота. Дризт се бе завърнал при него, ала му бяха отнели Бруенор. Варваринът усещаше как, по-силна от радост и скръб, го залива вълна от несигурност, трагично преосмисляне на всички легенди за героични подвизи и предания за славна смърт, за които бе мечтал някога. Бруенор бе загинал храбро и достойно и разказът за огнения му скок щеше да се предава от поколение на поколение и да се пее край не едно огнище. Ала това никога нямаше да запълни огромната пустота, която младежът усещаше в този момент.

Прекосиха клисурата и се втурнаха на север — към последния тунел, който най-сетне щеше да ги изведе от мрачните сенки на Митрал Хол. Забелязаха ги в мига, в който достигнаха галерията. Дуергарите закрещяха и запроклинаха, а хрътките на мрака се разлаяха яростно и заподскачаха по ръба на бездната. Ала враговете им вече не можеха да ги хванат, нямаха и време да използват пътя, по който бяха дошли тримата приятели, и Дризт необезпокоявано навлезе в тунела, по който бе поел и Ентрери няколко часа по-рано.

Уолфгар го последва, но Кати-Бри поспря за миг на входа и обърна поглед към сивите джуджета, които се тълпяха от другата страна на пропастта.