Читать «Градът на мрака» онлайн - страница 146

Дризт успя да избегне и ужасните поражения от сблъсъка — стените и таванът на подземието се напукаха, а по пода се посипаха прах и скални отломки. Когато земният дух се изправи, мрачният елф започна да отстъпва назад, безсилен пред непреодолимата му мощ.

Младежът беше сам срещу него или поне така си мислеше. Изведнъж кълбо червена ярост се спусна върху главата на духа; остри нокти издираха дълбоки прорези в лицето му.

— Гуенивар! — изкрещяха в един глас Дризт и Масой.

Младият войн се бе зарадвал, че е намерил свой съюзник, а Хюнет се бе ядосал. Магьосникът искаше До’Урден да загине в битката, а сега, когато безценната му пантера се бе намесила, той не смееше да направи заклинание върху него или земния дух.

— Направи нещо, магьоснико! — изкрещя Дризт, който бе разпознал гласа и бе разбрал, че Масой все още се навърта наоколо.

Чудовището изрева от болка, а стонът му прозвуча като тътен на огромни скални блокове, търкалящи се по стръмен планински склон. Дризт се спусна, за да помогне на своята приятелка — пантерата, но земният дух се извъртя невероятно бързо и се гмурна в камъка с главата напред.

— Не! — изкрещя младият воин, разбирайки, че Гуенивар ще умре.

Но чудовището и котката не се разбиха в земята — те потънаха в нея.

* * *

Вълшебните огньове обгръщаха телата на гномовете с бледолилави пламъци и ги правеха лесна мишена за стрелите и мечовете на мрачните елфи. Свиърфнеблите отвръщаха със свои магии — най-вече илюзии и зрителни измами.

— Тук долу! — изкрещя един войн и налетя на каменната стена, която само преди миг изглеждаше точно като вход към друг тунел.

Въпреки че магията на гномовете успяваше донякъде да заблуди мрачните елфи, Белвар Дисенгалп ставаше все по-уплашен. Неговият земен дух — най-силната му магия и най-голямата му надежда — се бе забавил прекалено дълго в главната ниша на мината при това с един-единствен мрачен войн. А надзирателят на миньорите искаше чудовището да е до него, когато започнеше голямата битка. Той строи войската си в стегнати, отбранителни редици и се замоли гномовете да издържат на атаката.

Магиите вече не можеха да забавят мрачните елфи. Войните се спуснаха срещу свиърфнеблите; страхът в душата на Белвар отстъпи мястото си на яростта. Той изскочи напред, размахвайки тежката си брадва и злобна усмивка се разля по лицето му, когато мощното му оръжие разкъса плътта на мрачен елф.

Вече нямаше място за магии; строевата подготовка, внимателно изложените планове — всичко се стопи под тежестта на животинската ярост. Вече нищо нямаше значение за противниците, освен да повалят врага, да забият копието си в него — да усетят как острието потъва в плътта. Лукавите гномове мразеха мрачните елфи повече от всяка друга раса, а в Подземния мрак нямаше по-голямо удоволствие за един мрачен войн, от това да разкъса някой свиърфнебъл на малки парченца.