Читать «Безкрайното море» онлайн - страница 8

Докато стоя облегната с гръб на дървото, вадя брошурата. Най-живописните пещери в Охайо! Зомби е прав. Няма да оцелеем до пролетта без подслон, а пещерите са нашия най-добър — и може би единствен — шанс. Може би са заети или разрушени от врага. Може би в тях има оцелели, които биха застреляли всеки непознат веднага щом го зърнат. Но с всеки следващ ден, в който оставаме в хотела, рискът става десетократно по-голям.

Нямаме друга възможност, ако пещерите се окажат неподходящи. Няма къде да избягаме, къде да се скрием, а идеята да се бием е нелепа. Пружината на часовника се развива.

Когато му изтъкнах това, Зомби ми каза, че мисля твърде много. Усмихваше се. После спря да се усмихва и каза:

— Не им позволявай да влязат в главата ти.

Сякаш това беше игра на футбол и той трябваше да ме надъхва през полувремето. Не обръщайте внимание на резултата от петдесет и шест на нула. Играйте да защитите гордостта си! В моменти като този ми се иска да му зашлевя някой шамар, не че това би било от някаква полза, но би ме накарало да се почувствам по-добре.

Лекият вятър замира. Въздухът се изпълва със смълчано очакване като затишие преди буря. Ако завали сняг, ще се окажем в капан. Аз в тази гора, Зомби в хотела. Все още съм на около тридесет и два километра от пещерите — дали да рискувам да вървя през откритите поля денем или да изчакам, надявайки се, че няма да завали сняг поне до падането на нощта?

Отново се върнах на думичката с Р. Всичко опира до риска. Не само до нашия, но и до онзи, който те поемат — да се настаняват в човешки тела, да създават лагери на смъртта и да обучават хлапета в извършване на геноцид — всичко това е налудничав и глупав риск. Такъв е и Ивън Уокър — противоречив, нелогичен и просто дяволски странен. Първите атаки бяха брутални в ефикасността си и унищожиха деветдесет и осем процента от нас. Дори и в четвъртата вълна имаше известна логика — трудно е да организираме някаква значима съпротива, ако не можем да се доверим един на друг. Но след това брилянтната им стратегия започна да се обърква. Имали са десет хиляди години, за да планират заличаването на хората от лицето на Земята и това е най-доброто, което са успели да измислят? Това е въпросът, който не спира да се върти в главата ми и на който така и не успявам да намеря отговор, след Малката и нощта на плъховете.

Дълбоко в гората, зад мен и вляво от мен, тих стон прорязва тишината. Незабавно разпознавам звука, чувала съм го хиляди пъти след тяхното пристигане. Първите дни той присъстваше почти навсякъде, като някакъв постоянен фонов шум, като бученето на трафика по натоварена магистрала — звук на човешко същество, което изпитва болка.