Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 101
Джеймс Патерсън
Под нас обаче се беше ширнало голямо неосветено пространство. По принцип тъмнина = липса на хора. Спогледах се със Зъба и той кимна. Започнахме да се спускаме.
След няколкоминутно разузнаване установихме, че това е горско стопанство „Окала“. Изглеждаше обещаващо. Снижихме в сумрака и предпазливо се спуснахме през тесните пролуки в короните на дърветата. И се озовахме във вода.
— Ух!
Затънах над глезените в кална вода, заобиколена от коренища на кипариси и високи борове. Огледах се — на няколко метра имаше суха земя. Поех с джвакане към нея. Ръч и Иги се появиха над мен и побързах да им викна:
— Наляво!
— Тук ми харесва — огледах се в бързо сгъстяващия се мрак. — Лесно можем да избягаме право нагоре през дърветата, а и е почти невъзможно някой да ни открие по сушата.
— Моят дом е моето блато — рече Газопровода, а аз се усмихнах.
Час по-късно бяхме наклали малък огън и печахме вечерята си на пръчки. Толкова бях привикнала към този начин на хранене, че дори и един ден да се превърнех в средностатистическа домакиня, вероятно щях да приготвям закуската за децата си, като набучех бисквитите им на пръчка и ги надвесех над огъня.
Зъба изхлузи димящото парче месо от пръчката и го пусна върху плика, който служеше за чиния на Ръч.
— Още едно парче енот? — попита.
Ръч застина точно преди да отхапе.
— Това
— А-а, може и да си права — рече той сериозно. — Май
Ръч се задави и се закашля.
—
Той ме изгледа невинно.
— Просто се шегува, Ръч — обади се Газопровода. — Доколкото си спомням, в „Оскар Майер“ не продават месо от катерици.
Той вдигна празното си пликче. Ръч изхриптя и преглътна.
Тъкмо щях да се разсмея, когато косъмчетата по врата ми настръхнаха. Огледах се — всички бяхме тук, но имах чувството, че някой ни наблюдава. Зрението ми в тъмното беше невероятно добро, но огънят беше прекалено ярък и не виждах кой знае какво отвъд него.
Може би си въобразявах.
До мен Ейнджъл се размърда и прошепна:
— Има някого.
А може би не.
107
Е, все пак беше минал цял ден без някой Заличител да се появи с гръм и трясък — буквално.
Щракнах леко с пръсти два пъти. Пет лица се обърнаха към мен с напрегнато изражение.
— Има някого — повтори Ейнджъл тихо.
Без да спира да върти пръчките над огъня, Зъба изправи гръб и се стегна. Бях сигурна, че обмисляше възможностите за бягство.
— Какво улавяш? — попитах Ейнджъл от ъгълчето на устата си.
Тя повдигна вежди и русите й кичури проблеснаха на светлината на огъня.
— Не са Заличители — наклони глава и се съсредоточи. — Деца? — каза озадачено.
Изправих се бавно на крака и огледах мрака около огъня. Пристъпих до ръба на кръга, който бяхме оформили, вторачих се в гората и… ги видях. Два малки слаби силуета се прокрадваха към огъня. Бяха твърде дребни за Заличители. А и бяха хора, не животни.