Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 85

Жан се вцепени. Луи извърна глава. Настъпи моментът, от който се страхуваше до смърт. Сърцето ѝ се сви от болка. Значи всичко свърши. По гърба ѝ пропълзя леден студ. Защо тя, глупачката, беше вярвала и се беше надявала, че той няма да я захвърли?

Кралят се обърна към нея и продължи все така хладно:

– Ще се върна през есента и тогава отново ще бъдете до мен. Във "Версай".

За момент Жан се усъмни дали е чула добре. В сърцето ѝ забушува буря от противоречиви чувства. Опита се да улови погледа на краля. Сигурно ѝ се подиграваше! Ала той я гледаше топло и напълно сериозно.

– Но, сир, как... – започна плахо тя и замлъкна. Не знаеше какво да каже.

Кралят се засмя, сложи пръст под брадичката ѝ и повдигна лицето ѝ към своето.

– Ще намерим решение.

19.

Малката се затича към нея на още несигурните си крачета и захълца от радост. Огромните сини очи огряха сърцевидното личице. Жан коленичи на пода и щастливо протегна ръце към дъщеря си. Момиченцето се хвърли в прегръдката ѝ и тя притисна малката Александрин до гърдите си. Целуна я нежно и помилва светлорусата косица.

– Отлично се справяш, миличка, браво на теб! – похвали я и момиченцето се сгуши в нея.

– Възхитително дете – отбеляза с усмивка Абел, който се бе разположил на дивана и четеше.

– Прав си – съгласи се с майчинска гордост Жан, вдигна дъщеря си и я завъртя в кръг. След като изтанцува сложна фигура с Александрин на ръце, спря задъхана. – Време е да поспиш малко, скъпа. После отново ще си играем. – Целуна Александрин по нослето и я предаде в ръцете на бавачката, застанала вече на прага.

Жан изчака бавачката да излезе и се обърна към брат си със сериозно изражение. Направи няколко крачки и застана до прозореца. Небето навън беше сиво, отрупано с ниско надвиснали облаци. Бяха минали почти два месеца след завръщането ѝ в "Етиол". През първите седмици често получаваше писма от Луи, но от почти месец не беше дошло нито едно. Дните минаваха и страхът ѝ растеше. Сигурно желанието му да я повика отново в Двора се бе изпарило. Сигурно е срещнал друга...

Абел забеляза измъченото ѝ изражение.

– Не се притеснявай излишно, скъпа. Виновни са куриерите. Трудно се минава през области, където се водят военни действия.

– Минаха повече от три седмици, откакто не съм получавала писмо!

Абел остави книгата и я изгледа развеселено.

– Какво ти става, сестричке? Нима си влюбена?

Жан се обърна рязко към него. Като видя изражението ѝ, Абел примигна стъписано.

– Мили боже, Жан! – пошепна разтърсено той. – Луи е крал на Франция! Знаеш ли колко метреси е имал преди теб?

– Знам, разбира се – отговори отчаяно тя.

*

Небето почерня и надвечер се изля проливен дъжд. Вечеряха в тесен кръг. Жан оглеждаше равнодушно красиво наредената маса.

– О, Жан, скъпа, сигурно ще е прекрасно да живееш в Двора – рече майка ѝ.

Очите на Луиз Поасон блестяха неестествено над бледите бузи. Тя седеше във високо кресло, подпряна с възглавници. През последните месеци отслабна много. Болестта вече я бе белязала. Жан се усмихна насила.