Читать «Мадам дьо Помпадур» онлайн - страница 82

Жан го последва безмълвно. Не преставаше да се учудва на бързата смяна в настроенията му. Сега беше един човек, след миг щеше да стане съвсем друг. Преди да е разбрала какво става, той я загърна в халата ѝ, грабна своя и повика заспалите пред вратата пажове да им осветяват пътя. Минаха по дълъг коридор, качиха се на горния етаж и спряха пред висока врата.

– Затворете очи!

Жан се подчини. Учудването ѝ нарасна.

Чу отварянето на тежката врата и последва Луи в някакво помещение. Вътре беше студено, миришеше на прах и боя. За момент се изкуши да отвори очи, но кралят явно я наблюдаваше, защото заповяда строго:

– Дръжте очите си затворени!

– Добре, добре! – Жан се засмя, понеже изведнъж си спомни детските игри с Абел.

Пажовете запалиха свещи и се оттеглиха.

Луи я остави сама. Прекоси помещението и премести нещо по пода. Жан чу шумолене.

– Готово!

Жан отвори очи. Големият полилей потапяше помещението в меко сияние. В първия момент светлината я заслепи. Намираха се в ателие с големи прозорци. От едната страна беше издигнат подиум, покрит с кадифе. Очевидно там заставаше кралят, когато позираше за портрет. От другата страна бяха струпани бои, палитри, четки и омазани кърпи. В средата на статив бе поставен портретът на краля. Гланцът на ярките цветове издаваше, че още не е изсъхнал напълно.

Луи оглеждаше портрета си със събрани вежди и видимо се колебаеше.

– Днес бе завършен. Предназначен е за испанския двор. Искам да чуя честното ви мнение. Как го намирате?

Жан разгледа внимателно портрета. Кралят стоеше пред нея в униформа, със строго изражение на лицето.

– Прилича ли ми?

Отговорът беше лесен, но тя се поколеба.

– Е? – подкани я нетърпеливо Луи.

Жан се обърна към него. Незнайно по каква причина изведнъж изпита чувството, че от отговори ѝ зависи много повече – не само съдбата на картината. Затова се постара да подбере думите си.

– Художникът очевидно се е постарал много, сир, и ви е представил като съвършения монарх. – Никак не беше просто да формулира мисълта си така, че да не го засегне. – Тъкмо затова картината не ми се струва жива. След като ме попитахте за честното ми мнение, ще ви кажа: тя не ви показва такъв, какъвто сте в действителност.

Кралят загуби дар слово. По средата на челото му се вдълба заплашителна бръчка.

– Правилно ли ви разбрах? Може ли картината да е съвършена, а да не ми съответства?

Жан преглътна мъчително. Обзе я чувството, че е паднала в капан.

– Не, Ваше Величество. Исках да кажа друго – художникът се е стремил да ви изобрази млад. Затова изглеждате привлекателен, почти неземно красив, но не толкова решителен. Вижте например брадичката си. На портрета имате брадичка на младеж, закръглена и мека, а в действителност вашата брадичка е остро изсечена, прави ви мъжествен.

Като видя невярващия, изумен поглед на Луи, Жан замлъкна уплашено. Какво говореше? Сигурно е полудяла да изказва такива съмнения.

– Простете ми! – прошепна съкрушено тя.

– За какво да ви простя? Че не виждате у мен неземната красота на младеж?

В очите му светна злобна подигравка и той направи крачка към нея. Авторитетът в тъмните зеници беше толкова властен, че Жан отстъпи крачка назад. Внезапно близостта и доверието помежду им изчезнаха.