Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 389

— Но не си и мой — подчерта тя. — Кой ти плаща, паяко?

Дестрахис сви устни.

— Задължително ли е някой да ми плаща?

— Ти си толкова хелеронски гангстер, колкото и срещата ни е била плод на случайност. Не ме мисли за толкова глупава. Отговаряй.

— Или аз ще съм твоето „след това“? — запита се на глас Дестрахис. Гласът му уж прозвуча небрежно, но Стенуолд виждаше как се е изопнало лицето му от усилието на паякородния да контролира изражението си. — Но ти, разбира се, си права. Внедрих се в гангстерските територии на Хелерон. Направих така, че да тръгна на път с теб.

Талрик следеше ставащото с извънредната концентрация на човек, чиято очаквана продължителност на живота се увеличава с всяка изречена дума.

— Богомолкородни — каза Фелисе. — Ако те помоля да убиеш този нахален паяк, ще го направиш ли?

— Без колебание — увери я Тисамон и Дестрахис изведнъж пребледня, усетил едва доловимата промяна в стойката на мъжа до себе си. Сърповидното острие на богомолкородния увисна зад гърба на Стенуолд и върхът му убоде тила на паякочовека. Самият Стенуолд не смееше да помръдне. Отвори уста да възрази енергично, да им напомни, че се намират в Колегиум, в самия Амфиофос… само дето не бяха. Или поне Фелисе, Тисамон и Дестрахис не бяха. Те се намираха някъде другаде, на място много по-старо, където такива неща се случваха.

— Ако не ми отговори, можеш да го убиеш — реши Фелисе. Все още гледаше Талрик; и за миг не беше свалила очите си от него. — Кой те нае да ме тормозиш, Дестрахис?

— Аранте Дестраи, твоята леля — каза Дестрахис. Видно бе, че с мъка запазва хладнокръвието си. — Друго не ме питай, Фелисе.

— Не го вярвам това. Да кажа ли на богомолкородния да те убие? Кажи ми истината. Цялата истина.

— Моля те, Фелисе, ти не…

Талрик изсъска от болка, когато шиповете се забиха още малко в плътта му, а Фелисе повиши глас:

— Богомолкородни…

— Чакай! — извика Дестрахис. — Ако ти кажа, ще ме убиеш лично, ако не ти кажа, ще накараш проклетия богомолкоид да ме убие. Това справедливо ли е?

— Защо става така, че само непочтените вдигат шум за справедливостта? — вметна Тисамон. Острието му помръдна и по врата на паякородния потече струйка кръв.

Стенуолд се чувстваше уловен в капана на свят, чиито правила не разбираше.

— Какво става тук? — намеси се той.

— Именно, бръмбарородни. Чакам обяснение, Дестрахис.

— Бях нает от семейството ти — заговори бързо мъжът, — и това е самата истина. Не от аристократичния род на съпруга ти, защото осоидите се постараха да не остане и един с тяхната кръв. Твоето семейство не е било достатъчно издигнато, за да ви избият, затова теб са те пленили жива. Помниш ли, че си била пленник на Империята, Фелисе?

— Никога не съм била пленник.

— Напротив, била си, и са щели да те продадат в робство, но те измъкнали и… — Той млъкна, без да е довършил.

— Говори! — извика тя.

— Била си… прекършена — заекна Дестрахис и зачака да види дали това ще е краят му. — Нещо в главата ти не било в ред. Затова семейството ти те прибрало в своя дом и наело лечители да ти помогнат, но ние… но те не могли. Опитали какво ли не, докато накрая един не прибягнал до древен метод, чрез който да върне спомените ти назад до момента, когато съзнанието ти е било прекършено, и да пришие този момент към настоящето, изрязвайки всичко помежду… по-разбираемо от това не мога да го обясня. Да продължавам ли?