Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 373

— Трябва да помисля — каза Стенуолд и се изправи.

— Поне разгледайте предложението ми.

— Трябва да помисля — повтори бръмбарородният и излезе от стаята. Ариана го последва, като преди това стрелна Талрик с отровен поглед.

„Никакви лоши новини повече, моля те. Никакви куриери.“ Още не можеше да се отърси от спомена за скръбта на Спера, когато й съобщи, че Скуто е загинал. „Време е най-после да си ида у дома.“ Край с военните въпроси. Край със стискането на ръце. У дома, такъв е планът. Не искаше да види повече мраморните зали на Амфиофоса. Време беше да се прибере и да измисли начин да си върне момичето. „Някакъв начин, който да не включва Талрик в уравнението.“ А ако нямаше такъв? „И откъде да знам, че ще спази обещанието си? Ако Империята се съгласи да го приеме отново, той ще ме предаде без колебание.“

Слезе уморено по стъпалата пред Амфиофоса и появата му веднага предизвика възгласи сред окъснелите празнуващи.

— Това никога ли няма да свърши? — промърмори той, увесил нос.

— Хората от моята раса дават мило и драго да ги аплодират така — смъмри го Ариана, а после сведе виновно глава пред острия му поглед. — Извинявай, знам, че не това искаш да чуеш.

— Но си права, впрочем, защото и аз съм като тях — каза горчиво Стенуолд. — И аз плета паяжина точно като Теорнис. Разликата е, че в моята паяжина се хващат мои хора. Моите приятели, моите роднини.

Силен страх изопна лицето на Ариана и Стенуолд се завъртя, изтегляйки в движение меча си. После замръзна, чул уплашените възгласи на неколцина от празнуващите при вида на оголената стомана.

— Значи още ти викат войнемайстор — изрече познат до болка глас, познат от двайсетина години. Стенуолд прибра меча си. И без това нито бащата, нито дъщерята се бяха трогнали особено от появата му.

Протегна ръка, която трепереше леко, и се здрависа с Тисамон.

— Представа си нямаш колко се радвам да те видя — увери го той. „Липсвала ми е компанията на откачен убиец.“ Засмя се с глас при тази мисъл и отиде да прегърне Тиниса. Но тя направи крачка назад и Стенуолд зърна брошката с кръга и меча на ревера й. После вдигна очи към лицето й и видя там цената, която девойката беше платила за тази чест.

— Тиниса…

— Оцелях — отвърна с равен тон тя.

— Богомолкородните?

— Оцелях — повтори тя.

Стенуолд усети как Ариана потръпва до него.

„Цял народ от Тисамоновци? Как изобщо са я оставили жива?“

— А Колегиум още стои — отбеляза Тисамон. — Вие, бръмбарите, винаги ме изненадвате.

— Разбрах, че и вие двамата имате известна вина за това развитие на нещата — подхвърли Стенуолд.

Последното му спечели усмивка от Тиниса.

— Не знаехме дали Теорнис ще пристигне навреме. Нито дали изобщо ще се опита.

— И за мен е изненадващо — призна Тисамон. — На каква цена бе спасен градът?

Стенуолд кимна в знак, че признава основателността на въпроса.

— Поне сме тук, за да я платим. Паякородният Аристои може да не беше единственият, на когото дължим спасението си, но появата му се оказа решаваща и това не може да се отрече.