Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 374

— Светът се е обърнал надолу с главата — заяви Тисамон. Задържа погледа си върху Ариана и чак сега я позна в бялата студентска роба. Позна я и острието на ръкавицата му щръкна на мига.

Стенуолд сложи ръка на рамото му, без да поглежда към острието, и се взря смело в очите на приятеля си.

— Тя беше до мен — изтъкна. — Спаси ми живота и се би за моя град, макар че можеше да ме предаде и убие по всяко време. Тя е… — „Моя, тя е моя.“ — … вярна — добави накрая. — Да не забравяме, че именно Ариана ни предупреди за векианците и ни спечели ценно време.

— Доверието се гради бавно — отстъпи Тисамон под предпазливия поглед на Ариана.

— Виждам, че и на сънародниците й не си имал достатъчно доверие, щом не си приел поканата да се качиш на флагманския им кораб — отбеляза Стенуолд.

— Колкото до това… — Тисамон хвърли кос поглед на дъщеря си, — имахме друг ангажимент.

— Една дребна работа — потвърди Тиниса. — Скоро ще разберем дали сме успели.

Халдред беше осороден от добро семейство, капитан от имперската армия и човек, чиито професионални предпочитания биха го отвели до доживотна синекурна длъжност в имперската столица Капитас. Ала понастоящем беше изгряваща звезда в свитата на генерал Максин и понякога му се падаха задачи, които не можеше да избегне. Много зависело от тази му задача, така му бяха казали, и евентуалният му успех щял да се запомни. Името му щяло да бъде споменато пред самия император.

Беше се отбил в лагера на Четвърта армия колкото да размени няколко думи с генерал Алдер и сега летеше с негов ескорт над осеяния с шубраци терен и се оглеждаше за лагера на паякородните. Подготвил им бе цяла тирада от любезни слова, носеше и чанта с документи за сътрудничество и взаимна изгода. Империята и Паешките земи бяха като двама великани, които са се сблъскали едва наскоро и още си изпробват взаимно силите. Това тук беше едното от двете места, където великаните можеха да се видят очи в очи. Ако можеше да избира, Халдред би предпочел град Соларно с цялата декадентска пищност на Паешките земи, излегнала се на хълбок покрай брега на красиво езеро, толкова голямо, че стига до хоризонта. Но ето че го бяха пратили тук, в пущинака, с изрични заповеди.

Вече се свечеряваше, а той още не беше открил лагера им. Изглеждаше невероятно двеста души да се скрият толкова добре в опоскан район като този, но търсенето му все още не се беше увенчало с успех.

Един от мъжете в ескорта извика нещо, посочи и Халдред различи някакви хора сред рехава горичка. Те трябва да са, реши капитанът, и започна да се снижава.

Кацнаха недалеч от дърветата и тръгнаха предпазливо към тях. Нямаше запалени огньове, нито великолепни шатри. Халдред навлезе в сянката на клоните, но дори оттук не виждаше никого и нищо.

— Говоря от името на Империята — извика той. — Идвам като посланик в Паешките земи.

— Сериозно? — чу се тих глас, почти в ухото му. Халдред отскочи назад… и се озова право пред нечие бледо, свирепо лице.

Изобщо не бяха паякородни. Натресъл се бе в паяжина от съвсем различно естество.