Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 371

Това беше най-тъмната и най-великата магия, замисляна някога, магия, която да спусне сянка връз Равнините, и тази сянка да трае сто години и да сломи непоправимо духа на онези, които почитаха дневната светлина, да ги завлече назад към робството. Магия, която да покрие целия свят и да изкорени революцията чак до идеите, които я бяха породили. Магия, която да разболее света чак до времето на внуците на техните деца… или завинаги.

Беше най-великата магия, най-черната магия, и се обърка ужасно.

„Не искам да гледам това“ — настоя Ахеос, но хорът от шептящи гласове не се трогна.

„Ти не успя да разчетеш посланието ни, млади провидецо, затова трябва да ти покажем.“

И той видя — нямаше глава, която да извърне, нямаше очи, които да затвори. Видя как ритуалът достигна кървавата си кулминация и как магията започва да се разкъсва. Видя делото, заличило крепостта Даракион от всички карти и превърнало едноименната гора в място на страх, което дори дървосекачите от Хелерон и Империята не смееха да доближат. Видя го и нададе вой, но студени ръце го държаха здраво, принудиха го да види всичко докрай, всеки миг от страшната кончина.

И той видя какво бе сторено на мъжете и жените от Даракион, видя причината да останат в леса отвъд хода на времето, разкъсвани от неспирна омраза, безкрайна жажда за мъст и нетърпима болка.

Ала най-вече видя какво направиха от прогнилия идол и каква бездна от сила и зло се роди от ритуала им. Видя я — малка, с релефна дърворезба и по-могъща от най-смелите мечти на скририте; и разбра, че отново е изплувала в света, въжделено оръдие за злата ръка, която я намери.

Кутията на сенките. Душата на Даракион.

— Е, кажи ми — подкани го Стенуолд, — кажи ми защо да поемам неоправдания риск да те оставя жив и още повече — да те задържа близо до себе си.

Талрик се усмихна, облегнат спокойно от другата страна на масата, все едно се намираше в собствения си кабинет.

— Започни да мислиш като човек с твоя занаят, майстор Трудан, а не просто като равнинец. Доскоро и аз бях шеф на агентурна мрежа. И двамата знаем колко ценен е вражеският агент, когото сме успели да привлечем на своя страна.

— Не мога да ти имам доверие.

— Има начин да прецениш стойността на онова, което ти казвам. Със сигурност мога да ти бъда по-полезен от твоята паякородна изменница.

— Не, не можеш — каза с равен глас Стенуолд.

Талрик вдигна вежда.

— А, значи така стоят нещата? Ясно. Е, искаш ли да ти разкажа за нея? Истината? Сигурно още се питаш дали хитрата ти паякородна любовница не си е оставила резервен изход?

— Талрик — изръмжа предупредително Стенуолд, после усети, че ръката му се е плъзнала към дръжката на меча. Талрик също гледаше натам.

— Не мислех, че си способен да убиеш невъоръжен затворник.

— Ти си осороден — изтъкна Стенуолд. — Следователно никога не си невъоръжен. Какво искаш, Талрик?

Осородният се изправи и част от небрежното спокойствие на маниерите му се отлюспи.

— И преди съм бил сам, и преди се е случвало да ме преследват, но никога едновременно и никога до такава степен. Винаги можех да разчитам на Империята. А сега откривам, че Империята, която уж познавах, е една празна черупка, запъртък. Отвътре е прогнила заради боричкащи се фракции и аз, който ги презирах, станах жертва на политиката. Кажи ми, Стенуолд, ти вярваш ли в нещо отвъд себе си, в нещо по-голямо?