Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 369

Стенуолд си мислеше, че сигурно трябва да триумфира, задето гласът му най-после е бил чут, задето Колегиум най-после открито се е противопоставил на Империята. Вместо това се чувстваше уморен и толкова. С Балкус и Ариана отиваха да подновят разпита на Талрик и той се питаше как да разчете лицето на затворника, лице с непозната писменост и невнятна граматика.

— Хубава реч — измърмори до него Балкус. — Аз, разбира се, вече не съм истински сарнианец. Не знам защо изобщо поискаха да се кача на стълбите.

Стенуолд се канеше да отговори, когато видя млад бръмбаророден да го чака пред стаята, в която държаха Талрик.

— Майстор Трудан! — избълва младежът. — Една тука иска да ви види. Вика, че е спешно!

А после иззад младежа изскочи дребна мухородна и едва не се блъсна в Стенуолд в бързината си.

— Какво… — започна Стенуолд, но Балкус го изпревари:

— Спера!

Стенуолд я зяпна и видя срещу себе си изпосталяла и мърлява мухородна жена с вид на човек, който от дни не е слагал хапка в устата си, нито е затварял за сън очи.

— Но ти нали беше в Сарн… — изломоти глуповато той.

Балкус коленичи до нея и Спера се облегна признателно на рамото му. Изглеждаше полумъртва от изтощение.

— Сарнианците влязоха в сражение с осоидите… на открито, не беше обсада — изрече едва чуто тя. — Претърпяха поражение, изтеглиха се… когато стигнахме с влака в Сарн, вече беше дошла новината, че обсадата на Колегиум е вдигната. Веднага се качих на друг влак и потеглих насам… Докарах и молецородния. Ранен е. Настаниха го в едно съблюдателско общежитие наблизо.

Нещо в поведението й, в недоизказаните думи, вече бе стиснало Стенуолд за сърцето.

— Успокой се — каза й тихо той. — Какво стана с Челядинка?

— Майстор Трудан, съжалявам — промълви тя. — Уж трябваше да е в последното автовозило, което напусна бойното поле, само дето… машината така и не се прибра в града. Съжалявам, толкова съжалявам.

40.

Беше най-великата магия, от самите приливни брегове на Вещото време.

Тук, сред гъстите стволове на вековни дървета, по древни пътеки през леса, те дойдоха в една безлунна нощ. Бавни редици от закачулени в сиво фигури вървяха решително през непрогледния мрак с наведени глави. Имаше някакво отчаяние в тях, опърпана гордост, вдигната като знаме. Колко ли бяха изгубили вече, за да стигнат до този хал? „Гледай внимателно, млади послушнико.“

Имаше светлини напред, слаби макар: плетени кошници, пълни със светулки, които даряваха подводното си сияние на трите дънера, но дори не докосваха сенките между тях. Фигури чакаха там, високи, ъгловати. Имаше и черен метал, люспести ризници, върхове на копия. Това място беше свещено и там те държаха идола на своето Изкуство, реликва, която гниеше вече хиляда години. Около идола стояха самите богомолкородни, и те като статуи, с някои от тях бяха и гигантските изгърбени силуети на побратимените им насекоми, прибрали смъртоносните си щипки сякаш в мълчаливо съзерцание.