Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 367

— И какво да правя с теб? — беше го попитал остро Стенуолд. — Ние сме врагове, ти и аз. — Не можеше да прогони мисълта за изтезанията, на които този мъж е бил готов да подложи Че по време на пленничеството й в занданите на Мина.

— Само врагове са ми останали на този свят — беше признал Талрик. Приличаше на човек, който се бори да овладее хаоса около себе си, не се давеше, но и не плуваше. Всяка следваща вълна можеше да го погълне. — Самият факт, че седя тук и си говоря с теб, показва, че ти си ми по-малко враг от всички онези, които някога смятах за приятели. А ако питаш с какво аз мога да ти помогна, то не е малко. Мога да помогна с информация. Знам това-онова за непосредствените планове на Империята. Знам за Империята и начина й на действие много повече от теб.

— И защо да ти вярвам?

— Вероятно никога няма да ми повярваш докрай — беше се усмихнал горчиво осородният, — а и малката предателка, дето се увесила на ръката ти, несъмнено ще те убеждава всячески, че трябва да ме предадеш на палача, но… помисли си, дали втори път ще ти се яви шанс като този?

Сега, на стъпалата пред Амфиофоса, Стенуолд се намръщи при спомена за разговора им. Изобщо не трябваше да е тук, във фокуса на цялото това внимание и неспирните аплодисменти. Не, трябваше да е при Талрик, да го разпита и да вземе решение. Мразеше недовършената работа.

И все пак, ако поне за миг оставеше настрани проблемите, истината бе, че тази радостна сцена, която със сигурност щеше да влезе в учебниците по история, го изпълваше със странно задоволство. Спасителите на Колегиум, победителите, триумфирали над Век. Тадспар стоеше рамо до рамо с другите оцелели членове на Военния съвет — по-малко, отколкото можеше да се очаква — и с шепа обикновени граждани на Колегиум, които се бяха проявили в отбраната на града: офицери от градската стража, предани търговци и предприемачи, занаятчии от Академията и дори майстор Хорнуил, който така категорично и шумно се бе противопоставил на идеята да използват изобретенията му срещу завоевателя. Балкус стърчеше до таркианския командир Паропс, а до тях стоеше дългокракия Дариаксес с неизменната си медна усмивка. Там бяха и Теорнис от Алданраелите, нагизден със златен нагръдник, огърлие с инкрустирани скъпоценни камъни и шлем с лъскави крилца. На лицето му беше изписано скромно задоволство, което привличаше вниманието много повече от широките усмивки и енергичното помахване. Имаше и други пришълци — скорпионоиди, мухородни, хора водни кончета, паякородни. Днес стъпалата пред Амфиофоса бяха пълни с хора.

Най-накрая тълпата се смълча достатъчно, за да се чуе гласът на Тадспар, но той изчака още миг преди да заговори.

— Граждани на Колегиум, за днешния ден всички ние ще разказваме на децата си, защото той не бива да потъне в забрава — поде той. Гласът му бумтеше металически през рупора. — Но за да ги научим добре, първо ние трябва да запомним някои уроци. Да запомним, че сме силни сами по себе си, защото това е вярно. Но най-вече да запомним, че сме силни с приятелите си — виждате хората около мен, нали? Сред тях няма нито един, който да не е заслужил мястото си на тези стъпала, но истината е, че ако трябваше да съберем тук всички заслужили, то стъпалата трябваше да обхващат целия Колегиум! Пред себе си виждам хора, които проляха от кръвта си за своя град. Виждам мирни граждани, които грабнаха меч и арбалет без страх и без да се оплакват. Победата принадлежи на всички ни. Но вгледайте се отново в хората, които стоят до мен, и в познатите лица, и в непознатите. Днес ние имаме пълното право да празнуваме, но не толкова поражението на векианците, които изобщо не биха били наши врагове, ако не ги беше подвела излишната им гордост. Не, истинският повод да празнуваме днес е този съюз, който виждате пред себе си. Защото кога друг път за всичките години, откакто го има този град, бил той Колегиум на бръмбарородните или Патис на молецородните, се е събирала в едно такава разнородна група от съюзници? Виждате тук мравкочовеци от градовете-държави Тарк и Сарн, които се биха рамо до рамо в защита на Колегиум. Виждате лордове от Паешките земи и техните съюзници, които дойдоха с тях и чиито лица са съвсем нови по нашите ширини. Нещо повече, поглеждам към вас и виждам мухородни, богомолкоиди, молецородни дори. И още — виждам в мислите си лицата на всички онези, които загинаха в името на Колегиум, и те са много, и от всички раси. Този ден е и техен. Никога не бива да забравяме за тях, защото те се простиха с най-милото си, за да ни защитят. Тук, на този площад, трябва да се издигне мемориал, и аз приканвам всеки от вас да съобщи имената на свои познати и приятели, които са загинали, и ви уверявам, че всички те ще намерят своето място на мемориала. Западната порта, чиито подсилващи панели са толкова изкривени, че не могат да се вдигнат, ще остане така и повече никога няма да се отвори. А ние ще направим нова порта на мястото, където векианците пробиха стената. По този начин, включвайки пробойната в самата архитектура на нашия град, ние никога не ще забравим приятелите си, победата си.