Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 354

По фланговете богомолкородните явно решиха, че няма да останат втори в това състезание и скоро настигнаха мравкоидите, тичаха стремглаво с леките си доспехи, кожени жакети и люспести ризници, и цепеха въздуха с бойните си викове на фона на гробовната мравешка тишина.

Сбъркали бяха новите оръжия с обикновени арбалети, смятаха, че осородните ще са заети да презареждат трескаво и да въртят като луди манивелите, запъвайки раменете за нов залп, докато враговете им скъсяват стремглаво разстоянието. Още един залп почти от упор и после сарнианците ще ги прегазят.

Ала следващият залп на щраколъковете ги покоси жестоко, и не само първата редица — жертви имаше във втората, в третата и дори в четвъртата. Сарниански войници се спъваха в повалените си другари, неспособни да спрат навреме в лудешкия си бяг и твърде нагъсто, за да направят каквото и да било. По фланговете богомолкородни бойци падаха, отхвърлени назад от силата на малките снаряди. Настъплението на мравкоидите се забави, огъна се, а после налетя на следващия залп от щраколъковете.

Стомахът на Тото се обръщаше, ръцете му се свиваха безпомощно в юмруци. Какво ли не би дал да отклони поглед, но нямаше право, затова гледаше втренчено касапницата. „Имам отговорност към своите жертви.“

— Тестовете бяха красноречиви, разбира се — промълви задъхано Дрефос, докато стрелците презареждаха. — Но това тук е истинският експеримент. Всички тези мравки с металните си брони… а когато ударят метал, нашите снарядчета се сплескват, може да се изкривят дори, но продължават напред. Въртеливото движение, в това е тайната. Ако пронижат човек без броня, само ще оставят дупка и толкова, стига да не уцелят някоя кост, но ако носи броня и тя не издържи, човекът умира на място.

Тото гледаше. Не чувстваше нищо, само студ, все едно е получил смъртоносна рана и чака да умре. Не чувстваше нищо, а това означаваше, че не чувства дори вина или разкаяние, осъзна той.

А във Великата академия му бяха казали, че никога не ще се отличи в професията.

— Огън! — извика за пореден път Дрефос.

Последният залп бе изстрелян почти от упор и спря окончателно настъплението на сарнианската армия. Толкова много мъже и жени паднаха едновременно, че войниците зад тях се озоваха в капан от трупове на свои другари, които само допреди миг бяха живи и неразделна част от споделената мисловна мрежа.

— Лъкове долу! Отстъпи! — гласеше новата заповед на Дрефос. — Ред е на генерал Малкан.

— Защо да спираме сега? — попита безпомощно Тото.

Дрефос го погледна с усмивка.

— А мунициите, Тото? Имаш ли представа колко муниции изстреляхме за последните няколко секунди? Нека Малкан похарчи от своите хора, те не са толкова скъпи и по-лесно се заменят.

Осородните войници на Малкан вече се стичаха на бегом покрай фланговете на техните стрелци, по земя и по въздух, и връхлитаха с огън и меч останките от сарнианския авангард.

Преди да потегли с армията си от Хелерон, генерал Малкан беше оставил на Дрефос две хиляди войници, но фабриките, макар да работеха денонощно, успяха да произведат само хиляда и двеста щраколъка. Дрефос бе постигнал максималното с тях.