Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 302

Боби не можеше да завърти глава, така че когато чудовището се надвеси над нея, я изненада напълно. Тя потисна писъка си. Но това беше без значение. Така или иначе сярната атмосфера на Йо бе прекалено рядка, за да пренася звуковите вълни. Чудовището не би могло да я чуе. Но макар че новата Боби се бе примирила с мисълта, че ще умре в битка, в нея оставаше достатъчно от старата Боби, за да не иска да загине, врещейки като бебе.

Чудовището се наведе да я огледа. Големите му, странно детски очи сияеха в яркосиньо. Пораженията, нанесени от куршумите, изглеждаха тежки, но създанието сякаш не ги забелязваше. То я побутна в гърдите с единия си дълъг пръст, после затрепери и повърна мощно върху нея гъста кафява слуз.

— Уф, това е отвратително — изкрещя тя срещу него. Ако скафандърът ѝ беше пробит, тази протомолекулна гадост щеше да е най-малкият ѝ проблем. Но все пак, как, по дяволите, ще я отмие?

Създанието килна глава настрани и я изгледа с любопитство. Продължи да мушка бронята ѝ, като навираше пръст в пролуките и явно се мъчеше да стигне до кожата ѝ. Тя бе видяла едно от тези същества да разкъсва деветтонен боен механобот. Така че ако искаше да проникне в скафандъра ѝ, щеше да го направи. Но изглежда, по някаква причина то нямаше желание да я повреди. Докато го гледаше, от средата на туловището му щръкна дълга гъвкава тръбичка и започна да опипва бронята ѝ вместо пръста. От нея се точеше тънка струйка кафява слуз.

Индикаторът за състоянието на оръжието се смени от червено в зелено. Тя завъртя цевите, за да го изпробва. Работеше. Разбира се, що се отнася до движението, скафандърът още ѝ казваше: „Моля, изчакайте“. Може би ако на чудовището му доскучаеше и се преместеше пред пушката, би могла да го гръмне.

Тръбичката опипваше бронята ѝ все по-настойчиво. Пъхаше се в пролуките и от време на време изплюваше в тях кафява течност. Беше колкото плашещо, толкова и гнусно. Все едно се намираше в ръцете на сериен убиец, който освен това опипва дрехите ѝ като превъзбуден тийнейджър.

— Добре де, майната му — въздъхна тя. Беше ѝ дошло до гуша да търпи опипването на това създание, докато лежи безпомощно по гръб. Дясната ръка на скафандъра бе тежка, а задвижващите механизми, които ѝ даваха сила, когато работеха, също така пречеха на движенията ѝ, когато не работеха. Да я вдигне, бе като да вдига тежести с една ръка, покрита с оловна ръкавица. Въпреки това тя натискаше, докато не усети как нещо изпука. Може да беше скафандърът. Може да беше ръката ѝ. Не знаеше, защото бе прекалено възбудена, за да усети болка.

Но когато изпука, ръката ѝ се вдигна и тя допря юмрука си до главата на чудовището.

— Чао-чао — каза Боби. Чудовището се обърна да изгледа любопитно юмрука ѝ. Тя натисна спусъка и го задържа, докато индикаторът за мунициите не показа нула и цевите спряха да се въртят. Главата на създанието я нямаше. Тя отпусна ръка на земята, изтощена.

„Пренасочването успешно — съобщи ѝ скафандърът. — Рестартиране.“ Когато подпраговото бучене се върна, тя се разсмя и откри, че не може да спре. Отблъсна трупа на чудовището от себе си и се надигна.